Уилбър Смит - Пустинният бог

- Само че не може да го сториш сама. Ще трябва да пратя някой с теб. Не Хюи, разбира се, понеже ти нямаш вяра на чужденци... - престорих се, че обмислям проблема. - Щях да пратя генерал Ремрем, но той, разбира се, не е тук. По всяко друго време лично бих яздил с теб, но гърбът ме боли и се налага да му дам почивка... - хванах се с две ръце за кръста и изпъшках тихичко от болка.

- Горкичкият ми Тайта! Никога не бих ти позволила да поемеш риск да се контузиш по-сериозно! - Принцесата наблюдаваше внимателно изражението ми.

- Сетих се! - възкликнах. - Ще трябва да пратя капитан Зарас с теб!

Принцесата сведе очи. Досетила се беше, че се закачам с нея, и имаше достойнството поне да се засрами. Погледна ме и видя, че съм добронамерен. Отказа се от театъра и се изкикоти разтапящо сърцето. След това ме прегърна през врата и ме притисна толкова силно, че ме заболя.

- Обичам те! - прошепна. - Наистина и честно!

Отвърнах на прегръдката и и прошепнах:

- Може да стане по-дискретно, ако оставиш при мен този гаден пръстен, просто за всеки случай, да не падне наистина от пръста ти!

Тя бръкна в ръкава си. Когато извади ръка, пръстите и бяха свити в юмрук. Завъртя го съблазнително пред лицето ми.

- Бих ти доверила всичко друго, което имам, но не и това!

Отвори шепа и ето го знаменития диамантен пръстен на

средата на дланта и.

- Когато се завърна, ще се намира на пръста ми и никога няма да го сваля отново. Завинаги ще бъде символ на любовта ми към Зарас. Дори когато дългът ми ме принуди да се лиша от него до края на живота си, този пръстен ще си остане с мен, за да ми напомня за истинския ми съпруг!

Двамата със Зарас тръгнаха след час. Така бясно пришпор- ваха конете си на юг, че още преди да се изгубят от поглед зад първата дюна, телохранителите им бяха изостанали повече от половин левга.

Чувствах се малко виновен пред това фрапантно отклонение от изпълнението на дълга ми. Но вината ми беше засенчена от възхитата, която изпитвах от факта, че съм способен да осигуря мимолетно щастие за двама младежи, които са ми тъй скъпи.

Не очаквах двамата да се забързат с връщането от Мия Кеив, за да се присъединят към кервана. Не ме разочароваха. Чакахме в Зайнаб почти седмица, преди двамата най-сетне да се появят отново.

Когато слязоха от седлата пред командирската ми шатра, Техути прошепна на Зарас:

- Изчакай тук. Трябва да поговоря с него насаме!

Двамата стояха на яркото слънце и не видяха, че ги гледам

от сенчестата вътрешност на щаба си. Бях способен да прочета репликите по устните на принцесата, без тя да го осъзнава.

Тя изтича във входа на шатрата ми. Когато се приближих, за да я посрещна, изписка тихичко от радост и се втурна в отворените ми обятия. Докато се прегръщахме, осъзнах, че за краткото време, откакто я видях за последно, се е преобразила като по чудо от детинска хубост в пълна женственост - от бляскава шлака в царско злато.

- Намери ли онова, което отиде да потърсиш? - попитах Техути, без да разхлабвам прегръдката си.

- О, да, и още как - тя вдигна ръка пред лицето ми. Диамантът заблестя, но не тъй ярко като очите и. - Обожавам го. Но обичам и другото съкровище, което открих в пещерата, и то ми е много по-скъпо!

- Не смятам, че би трябвало да го обсъждаме - побързах да я прекъсна и се освободих от прегръдката и. - Не искам и да чувам за това.

- Да, но се каня да споделя с теб всичко, всяка подробност, понеже това е най-прекрасното нещо, което някога ми се е случвало! - убедено и искрено ми заяви принцесата.

Надзърнах през входа на шатрата. Бедният Зарас все още стоеше на мястото, където го беше оставила тя, досущ като обучено куче - досущ като момченце, спипано в овощната градина да краде ябълки и в очакване да бъде набито заради простъпката си. Оставих въпроса за случилото се да мине покрай ушите ми, без да навлизам в допълнителни подробности.

Бях толкова близо по дух до Техути, че малко от екстаза и сякаш се бе прелял и у мен - и от мен във всички останали в кервана.

Лагерът се превърна в прекрасно място, изпълнено с усмивки и смях. Аз обаче останах приятно изненадан колко дискретни бяха Техути и Зарас в преследването на любовта си. Смятам, че най-вероятно бях единственият, който знаеше какво се случва. Не го бе узнала дори Беката, която не допуска почти нищо да остане скрито от нея. Бях доволен и дори горд от решението си да стана пазител на любовта на двойката, вместо пръчка в тяхното колело. Целенасочено ми беше напомнено как преди много, много години бях изпълнил същата роля за бащата и майката на Техути.