Уилбър Смит - Пустинният бог

Лицето и беше зачервено. Косата и беше подгизнала от пот, както и туниката и. Засрамих се. Приличаше на селянка, която е прекарала деня в бране на царевица или в оран на нивата на съпруга си. Беше заобиколена от банда недодялани войници и се държеше сякаш самата тя не чувства срам от вида си или уважение към ранга и високия си произход.

Разбира се, че се бях съгласил да получава уроци по бой с меч от Зарас. Признавам, че дори бях окуражил този план. Но бях приел за даденост, че тези уроци ще се провеждат на четири очи и няма да са като театрално представление пред простолюдието.

Боговете са ми свидетели, че не съм сноб, но побратимяването на благородните издънки с тълпите трябва да си има граници.

Първият ми импулс беше да се втурна насред тренировъчната площадка, да грабна Техути за яката, да я завлека на закрито зад господарската ограда и да и поставя най-сурови условия занапред да бъде по-подходящо облечена и да се държи далеч по-приемливо, когато е на публично място.

След това здравият ми разум надделя. Знаех, че принцесата няма да се поколебае да ми се противопостави пред целия полк и да разреди уважението и възхитата, които изпитват околните към мен. Докато се колебаех, възможността ме подмина.

Проследих как Техути плавно преминава през поредицата упражнения с такова върховно умение и грация, че в сравнение с нея заобикалящите я сурови гвардейци приличаха на дървеня- ци селяндури. Не пропусна нито една стъпка, не загуби ритъма. Плавно прехвърляше меча си от ръка в ръка, замахваше и удряше така бързо и точно с левачката, както и с десницата. Лицето и бе маска от съсредоточение и целеустременост. Изпълнението и беше плод на изумително умение и невероятна красота и нямаше начин да се сбърка мощта на тънките и ръце, които въртяха тежкото острие. Тя го караше да шепне и да пее песен на смъртоносна заплаха, докато напредваше през упражненията. В края застина неподвижна като статуя от слонова кост, балансирайки напълно изпъната и вдигнала меча си, все едно е лек като перце, а не е от тежък метал.

- Свободно! - нареди Зарас.

Зрителите избухнаха в хор от аплодисменти, ръкопляскаха и тропаха с крака. След това самотен глас извика името на принцесата, разделяйки го на три отделни срички:

- Те-ху-ти!

Останалите веднага подеха скандирането:

- Те-ху-ти!

Възхитата им беше заразна. Преливах от гордост и любов към малкото си протеже. И аз самият бях прихванал от бого- творенето на героинята. Присъединих се към скандиращата тълпа, забравил собственото си достойнство:

- Те-ху-ти!

В Мия Кеив най-сетне пристигна ездач на камила от север. Носеше вест от генерал Ремрем, който ми съобщаваше, че първата половина на кервана е на път да напусне оазиса Зайнаб, където се бяха възстановявали през последните две седмици.

Ремрем ме уверяваше, че всичко е минало добре. Не беше изгубил хора и само една камила - мъжкар, си счупила крака в бой с друга. Бил принуден да заколи животното и да раздаде месото като порцион на войниците си. Подканваше ме да стигна с най-висока скорост до Зейнаб, където ще намеря оазиса празен и водата в кладенеца - напълно възстановена от подземния си извор.

Предадох заповедта на Зарас, но бяха нужни още два дни да вдигнем лагера и да подготвим товарните животни. През това време повиках капитана в покоите си и го накарах да се съблече, за да мога да проверя как зарастват нараняванията му. Според заключенията ми намираше се във великолепно физическо състояние. Хирургическите белези се откриваха трудно, особено предвид факта, че тъмното му телесно окосмяване беше израсло обилно и ги прикриваше изцяло. Той ме увери, че въпреки вътрешните сраствания, които шевовете бяха предизвикали, червата му функционират тъй ефикасно, както и преди, а аз не сметнах за необходимо да пожелая демонстрация на това твърдение. Същата сутрин бях видял Зарас да се връща начело на надбягването от десет левги в пълна броня и с преметнат през рамо голям чувал пясък

Отрядът ни напусна Мия Кеив в късния следобед, след като слънцето беше отслабило зловещата си хватка. Напредвахме цяла нощ под нащърбената луна, която благосклонно осветяваше пътя ни. С изгрева на новото горещо слънце отново вдигнахме шатрите, след като оставихме зад гърба си почти двадесет левги. Бях много доволен. Преди да се отдам на собствената си почивка, обиколих новия лагер, за да се уверя, че всичко е направено както трябва. Винаги се изненадвам колко ценни са дори за най-нижестоящите членове на свитата ни няколко добри думи. Човек често забравя колко го уважават останалите, които са по-малко талантливи от него самия.