Уилбър Смит - Пустинният бог

- Бих искала случаят да беше различен, Тайта. Всичко бих дала да притежавам свой собствен мъничък Зарас. Но знам, че трябва да стане, както ти казваш.

- Всеки месец, когато дойде ред червеното цвете на твоята женственост да разцъфне, ще ти давам да пиеш отвара. Детето ще бъде изхвърлено от утробата ти на гребена на вълна от собствената ти кръв.

- Ще плача при мисълта за това.

- Когато станеш съпруга на Върховния минос, ще забравиш Зарас завинаги. Ще живееш в царския харем в Крит. Твоят любим ще се завърне в Египет. Никога повече няма да го видиш. Нали разбираш всичко това, Техути?

Принцесата кимна внимателно.

- Говори ми! - наредих. - Кажи на глас, че си ме разбрала.

- Разбрах те - отвърна ми тя ясно.

- В нощта на сватбата ти на Минос ще приготвя за теб агнешки мехур с кръв. Ще се пръсне, когато той те вземе в леглото си. Това ще го убеди в твоята девственост и непоквареност.

- Разбрах те - прошепна принцесата.

- Няма да казваш за това на никого - настоях. - Дори и на Беката - особено пък на нея...

Малката и сестра беше ненаситна клюкарка и се славеше с неспособността си да пази тайна.

- На никого няма да кажа - съгласи се Техути. - Дори на малката си сестра.

- Нали разбираш в каква опасност ще бъдеш, Техути? Ми- носът ще разполага с властта на живота и смъртта над теб. Голяма глупост е да мамиш цар. Трябва да вземеш всички възможни предпазни мерки измамата никога да не бъде разкрита.

- Разбирам те. Знам, че ти поемаш същия риск като мен. Заради което те обичам още повече!

Разбира се, това беше чиста лудост, но през живота си съм правил много налудничави неща. Единствената ми утеха беше, че все още разполагах с малко време за маневри, докато извърша подготовката си. Раните на Зарас му поставяха определени ограничения. Той все още не беше в състояние да се впусне в голямо даряване на любов. Обаче се възстановяваше доста бързо.

Два дни по-късно Зарас ме посети и помоли за разрешение да поговорим.

- Откога ти трябва разрешението ми? Липсата му никога преди не те е спирала...

Той ми се стори смутен.

- Принцеса Техути иска да я уча на ръкопашен бой и да я просветя в употребата на меч. Казах и, че ще се нуждая от разрешението ти за целта.

- Това вероятно не е разумно, Зарас. Онова, което Нейно царско Височество желае, Нейно царско Височество обикновено получава...

- Не съм си и помислил да не уважа желанията и - побърза да ме увери той и аз се засмях на смущението му.

- Принцесата е превъзходен стрелец с лък - посочих му аз. - Много е бърза. Има остър поглед и здрави ръце. Така че не се съмнявам особено, че от нея ще излезе и добър боец с меч. Това е умение, което може да и дойде отръки и да и е от полза в някой бъдещ момент. Кой знае? Може дори да и спаси живота някой ден... - не съм сигурен защо точно го казах. В светлината на бъдещите събития това щеше да се окаже най-подцененото предположение в живота ми. - Имаш ли някакви възражения да изпълниш това, което е пожелала от теб принцесата, Зарас?

- Съвършено никакви възражения, господарю - увери ме младежът бързешком. - Напротив, бих го сметнал за голяма чест и привилегия.

- Тогава се захващай с уроците. Ще ми е много интересно да видя какво ще постигнеш с нея!

Повече не се и замислих по въпроса, което, разбира се, не е буквалната истина. Почти не мислех за нищо друго. През идните седмици направо изгарях в агония по повод случващото се около Зарас и Техути.

Младежът си възвръщаше силите с всеки изминал ден. Ако към подчинените си войници беше суров, то към себе си се отнасяше абсолютно безмилостно.

От изгрев слънце всяка заран до обед той водеше подчинените си на надбягване пешком през най-неравния терен. Аз тичах заедно с тях. Благословен съм с извънмерна сила и издръжливост на духа и съм способен да се равнявам с младежи наполовина на възрастта ми или дори по-малки.

В началото виждах колко страда Зарас и бях впечатлен как успява да скрие мъките си от всички, освен от мен. Но след броени дни вече с лекота се държеше редом с мен, пееше марша на батальона за войниците си и се смееше свободно на шегите и лудориите ми.

Одобрявах находчивостта му и постоянното търсене на самоусъвършенстване. От друга страна, всяко нещо си има граници. Поведение, приемливо при простолюдието, невина- ги е подходящо за достойнството на горните класи на обществото ни.

Когато, без да се консултира с мен, Зарас реши, че занапред по време на сутрешните кросове всеки от хората му трябва да носи торба с пясък, равна на четвърт от собственото му телесно тегло, осъзнах, че съм обърнал гръб на другите си, по- важни задължения. Вместо глупаво да търча през пустинята в опит да се съревновавам с банда млади хулигани, трябваше да обучавам принцесите на премъдростите на математиката и астрологията, а също и да допиша последните глави на труда ми върху генеалогията на боговете. Поне що се отнася до моите разбирания, умът винаги трябва да стои по-високо от мускулатурата.