Уилбър Смит - Пустинният бог

- Разбира се. И дума да не става - трябва да продължим нататък! - Докато огласяше съгласието си, Ремрем подръпваше брадата си, която, както знаех, беше сребърносива, но той я боядисваше яркорижа с къна, за да скрие истинската си възраст. Беше превъзходен командир и лукав и умен боец. Обичах го досущ като брат, какъвто в много отношения наистина ми беше. Ремрем обаче имаше един недостатък. Непоносимо суетен беше относно външния си вид.

Кимнах да благодаря за подкрепата му и продължих нататък.

- Не е толкова просто, господарю. Ал Намджу ми обясни, че следващият оазис по пътя се нарича Зайнаб, което означава „Безценно бижу“. Намира се на над двеста левги пред нас. Ще са нужни десет дни, за да изминем това разстояние. Това означава, че когато стигнем там, животните ни ще са изтощени и ще са измъчени ужасно от жажда. Ще трябва да отпочинат поне две седмици, за да им позволим да се възстановят. Зайнаб обаче е малък оазис. Водата, намираща се там, не е достатъчна да задоволи нуждите на целия състав на кервана ни за повече от няколко дни... - поспрях, за да дам възможност на Ремрем или някой друг да предложи логично решение на това затруднение. То щеше да ми позволи да отклоня част от вината към друг носител, когато принцеса Техути ни хвърлеше всички в паника и бъркотия, каквато несъмнено щеше да последва веднага, след като научи всички последствия от плана ми. Настъпи тежко мълчание, така че бях принуден да продължа и самичък да се изправя пред последствията.

- Единственото решение е да разделим кервана си - да пратим половината от хората и животните си напред, в Зайнаб. Другата половина ще остане тук още две седмици, за да им даде преднина. Ще поддържаме това положение и през останалата част от пътуването ни. Няма да се съберем, преди да стигнем до Земята на двете реки. По този начин няма да изпадаме в опасност напълно да изхабим водните запаси в който и да е оазис поради големия брой животни.

Последва мълчание, докато присъстващите обмисляха изказването ми.

- Както винаги в плана ти има много достойнства, Тайта - заговори най-сетне Ремрем с величествения си тътнещ глас. - И доколкото те познавам, вече си взел решението за разделяне на армията ни...

Усмихнах се и сведох леко глава, признавайки правотата му:

- Вие, господарю Ремрем, ще поемете командването на авангарда. В него ще влизат половината от войниците и всички камили. Освен това ще вземете под крилото си и дамите, принцеса Беката и принцеса Техути. Естествено, критското момиче Локсия ще пътува с тях като тяхна довереница.

- Задължен съм ти, почитаеми Тайта. Вярата ти в мен е изключително удовлетворителна! - Ремрем имаше способността да придаде дори на такива мили думи помпозно звучене.

Поех си дълбоко дъх и продължих:

- Когато ви последвам след две седмици, ще доведа конете. Ще задържа също така капитан Зарас и полковник Хюи с мен във втората група. Ще ми трябва Хюи да се справи с конете... - погледнах към него и той кимна. Хюи не понася да го разделят от любимите му животни. След това се обърнах към Зарас. - Две седмици от днес нататък би трябвало да са достатъчни за възстановяването от раната ти, за да пътуваш спокойно.

Планът ми беше практически гениален. Принцесите щяха да тръгнат първи с Ремрем. Хюи и Зарас щяха да останат при мен. С един замах разделях момичетата от момчетата и уреждах нещата така, че и Зарас, и животните ми да пристигнат във Вавилон добре напоени и в отлично здраве. И което е най- важното, щях да се уверя, че и принцесите ми биха пристигнали недокоснати и непипнати.

Не исках да поглеждам към Техути. Надявах се, че не съм и оставил пространство за маневри и че ще капитулира елегантно.

- Не - обади се тя тихо, но ясно. - Изобщо не смятам това за добра идея, почитаеми Тайта!

Отново се бях превърнал в „почитаеми Тайта“, а не в „скъпи Тата“.

Знаех, че съм проявил прекомерен оптимизъм. Бръкнах в ръкава си и стиснах държавния ястребов печат, който винаги носех със себе си. Нуждаех се от целия авторитет, който можех да събера.

- Изключително много съжалявам да го чуя, Ваше Височество. Сигурен бях, че ще видите нуждата от подобни мерки, както командир Ремрем стори с такава готовност! - Извадих ястребовата статуя от ръкава си и разсеяно я завъртях между пръстите си.

- О, нима ми предлагате да ме подкупите? - без да дочака отговора ми, Техути посегна и взе печата от ръката ми. Бях толкова изненадан, че го пуснах без да възразя.

- Вярно ли е това, което казват, почитаеми Тайта?