Уилбър Смит - Пустинният бог

- С кого другиго си го споделяла? - успях да промълвя най- накрая.

- С никого, единствено с теб.

- Знаеш ли какво ще се случи, ако някога кажеш същото на когото и да било?

- Миличък Тайта, не съм пълна идиотка! - Принцесата се наведе от седлото и ме хвана за ръката като майка, която успокоява уплашеното си дете.

- Сигурна ли си, че не си споменавала за това на брат си? - поисках да знам, повишавайки глас, който прозвуча треперливо и в собствените ми уши. - Фараонът знае ли? Ами Беката? На нея казвала ли си?

- Не - отвърна Техути с уверен, успокоителен глас. - Беката е все още глупаво малко момиченце. А ако Мем научи, че не е истинският фараон, това ще го убие.

- Значи майка ти ти е казала и това? - Разтърсих трескаво ръката и, вече бях ужасен. - Всичко ли ти е казала? Моля те, кажи ми, че не съм те разбрал правилно!

- Съвсем правилно ме разбра. Майка ми ми разказа, че и тримата сме потомци на комондор Танус, а не на фараона Ма- моз. Ние сме три малки копеленца.

- И защо го споделяш с мен точно сега, Техути?

- Защото скоро ще се озова в положение, много сходно с това, в което е попаднала майка ми. Ти си я спасил... - поде тя и аз поклатих глава в знак на отказ.

- Хич недей ми клати глава, почитаеми Тайта! - присмя ми се принцесата. Тя наистина имаше наглостта да ми се изсмее право в лицето! - Ти си спасил майка ми, а сега си длъжен да сториш същото и за мен.

Поне това твърдение беше вярно. Царица Лострис може и да беше единствената истинска любов на живота ми, но сега тя беше мъртва и Техути беше заела мястото и. Не можех да и отказвам нищо, но поне можех да налагам своите собствени правила и да поставям условия. Тя почти със сигурност щеше да ги пренебрегва така, както беше правила и майка и, но поне щях да съм положил някакви усилия.

- Кажи ми какво точно изискваш да сторя, Техути.

- Майка ми е била омъжена за цар, но е имала съпруг по свой собствен избор. Тя е износила неговите деца, не онези на царя. Не би могла да стори това сам-сама. Ти си и помогнал да го постигне. Не съм ли права?

- Да, наистина беше така - признах. Не виждах какви други възможности ми остават.

- Прекарала съм в харема на брат си по-голямата част от живота си - продължи Техути. - Той има двеста съпруги, но обича само една от тях. Масара е първата от всичките и тя му е родила трима синове. Ако бих могла да притежавам онова, което има тя, бих била доволна. Но съм свидетелка и колко нещастни са останалите му жени. За цялото време, откакто ги е взел, повечето не е посетил повече от веднъж-дваж. Знаеш ли какво правят те, Тайта? - попита ме принцесата и гласът и бе натежал от неодобрение. Поклатих глава и тя продължи: - Играят си със себе си или с другите жени в харема, вместо с мъж... мъж, когото биха пожелали и обичали. Те имат играчки пениси, изработени от слонова кост или сребро. Напъхват тези отвратителни неща дълбоко в себе си или една в друга! - Теху- ти се задави и потрепери. - Толкова е тъжно. Не искам да бъда като тях!

Видях изражението и да се променя, да потъмнява от мъка. Във вътрешните ъгълчета на очите и набъбнаха неканени сълзи. Този път принцесата не се преструваше.

- Знам, че се каниш да ме заведеш в непозната и чужда страна. Там ще ме връчиш на старец, който е сбръчкан и посивял, човек със студени ръце и гнил дъх, който ще ме отвращава до дъното на стомаха ми. Ще прави с мен отвратителни неща... - тя преглътна хлип. - Но поне веднъж, преди да се случи това, искам да притежавам същото, което си дал на майка ми. Искам да бъда с мъж, който ме кара да се смея и заради когото сърцето ми бие по-бързо. Искам мъж, който наистина ме обича и когото обичам от все сърце и аз!

- Искаш Зарас - промълвих тихо, а тя вирна брадичка и срещна погледа ми през сълзи.

- Да, искам Зарас. Искам един-единствен път да се влюбя и да запазя това скъпоценно чувство близо до сърцето си. Искам да имам Зарас за мой съпруг и да го приема дълбоко в себе си. Ако ми дариш това за съвсем малък миг във времето, тогава с радост ще тръгна и ще изпълня дълга си към фараона, към Египет и към теб, мой миличък Тайта.

- Готова ли си да ми го обещаеш, Техути? Готова ли си да не го кажеш никому, никога, дори на собствените си деца?

- Майка ми... - поде тя, но аз прекъснах възражението и, преди да го довърши.

- При майка ти обстоятелствата бяха по-специални. В твоя случай те няма да са същите. Трябва да ми дадеш истинското си обещание!

- Обещавам ти наистина - съгласи се тя и не можех да се усъмня в думите и.

- Трябва да разбереш обаче, че никога няма да си в състояние да износиш деца на Зарас.