Уилбър Смит - Пустинният бог

Веднага щом дневната светлина се усили достатъчно, прегледах внимателно Зарас. Кожата му се беше охладила, така че температурата и беше като на ръката ми. Яркото възпаление беше избледняло от бодовете на шевовете, с които бях затворил дългата рана на корема му. Подуших коричките и те се оказаха чисти.

Зарас беше жаден и Техути му донесе голяма купа с вода. Той я изпи и потърси още. Бях възхитен. Това беше сигурен знак, че се възстановява. Беше също и напомняне, че водните мяхове са почти празни и че най-близката прясна вода е в пещерата, където бяхме оставили Беката и другите от отряда. Трябваше да потеглим натам незабавно.

Въпреки че Зарас възразяваше, че е в състояние да върви или поне най-малкото да язди камила, пренебрегнах тези хвалби и конструирах и сглобих за нуждите му шейна. Състоеше се от две дълги копия, между които беше опънато одеяло за под седло. Конструкцията привързах от двете страни на камилски седла с върховете на копията, влачещи се след животните. Положихме Зарас на носилката.

Техути настоя да язди камилата му. Седеше с лице към опашката, така че да може да бди над него. Когато земята беше неравна и камениста, тя слизаше от седлото и се качваше на носилката до Зарас - да го държи и да омекотява движението, за да не бъде разтърсван твърде рязко.

По време на пътуването ни тя трепереше над капитана и го изнудваше безсрамно и макар че той възразяваше, беше ясно, че е на седмото небе от вниманието и.

Следобеда на третия ден настоя да стане от носилката си и да повърви редом с принцесата, макар и на късо разстояние - превит и влачейки крака като старец. Крепеше се с една ръка за шейната си. Техути държеше другата му ръка, за да му помага да пази равновесие и да го окуражава. Бърбореше му, подхвърляше глупави шегички и го убеждаваше какъв е умник. Когато го накара да се разсмее, той трябваше да спре и да стисне корема си с две ръце, но това явно не ограничи способността му да се весели.

Когато спряхме за почивка, прегледах много внимателно шевовете на Зарас и с облекчение открих, че са непокътнати. Дадох му последната останала в манерката глътка „червено цвете“ и той спа като бебе.

На следващия ден се чувстваше по-силен и вървя по- дълго и по-бързо. Знаех, че за него компанията на Техути е по- лековита от моята, така че се преместих напред, в авангарда на колоната. Макар че се придържах дискретно извън обхвата на слуха, можех да проследя разговора им.

И двамата все още изобщо не осъзнаваха способността ми да разчитам по устните. Така че си говореха без задръжки. Част от хумора им беше груб и неделикатен за млада дама с толкова високопоставен произход. Но ги оставих да се радват на мига, тъй като никой от нас не знаеше ще разполагат ли с друг.

Между двамата се проведе и разговор, който си остана моя тайна до ден днешен, макар че те сигурно са си мислели, че са единствените хора на света, които са взели участие в него.

Скоростта на придвижването ни се ограничаваше от състоянието на Зарас, така че завръщането ни в Мия Кеив беше много по-бавно от преследването на Чакала и бандата му бедуини. На петия ден все още не бяхме достигнали целта си. Бях пратил пет бързи камили напред, за да ни донесат вода, но те още не бяха се завърнали. Почти всички водни мяхове бяха празни и ни беше останала много малко храна. Принуден бях да намаля дневната порция до три малки чаши вода и по половин самун сухар на човек. Естествено, това ограничение не се отнасяше за принцесата. Нейно царско право беше да яде и да пие кол- кото си пожелае от нашите оскъдни запаси. Пазех и едно-друго изключително за нейна употреба: половин пита сирене и малко по-малко количество солено сушено месо. Въпреки поканите ми обаче, тя отказваше да се възползва от щедростта ми и се ограничи до общия порцион.

Вечерта на четвъртия ден я видях тайничко да вади от ръкава на робата си дебел резен твърдо сирене и друг - сушено месо, и да се опитва да убеди Зарас да ги приеме.

- Ти си ранен, Зарас! Трябва да се грижим за възстановяването ти!

- Аз съм само обикновен войник, Ваше Височество! - възрази той. - Твърде си благосклонна към мен. Благодарен съм ти за добрината, но изобщо не съм гладен.

- Колко си галантен, Зарас! - Принцесата говореше толкова тихо и срамежливо, че дори на мен ми беше трудно да чета по устните и. - Ти ми спаси живота и почти пожертва твоя заради това. С радост бих ти дала всичко, което пожелаеш от мен... - Ако думите и бяха само намек, то изражението и беше недвусмислено.