Уилбър Смит - Пустинният бог

През годините след завръщането ми в любимия Египет посмях да използвам този лек само в седем случая. Във всеки един пациентът ми беше смъртник и единствено тежестта на перо от слънчевата птица го спираше да не се прекатури през ръба на вечността. Петима от тези пациенти издъхнаха почти веднага щом вкусиха отварата на устните си. Един се бори на ръба в течение на десет дни, полека-лека набирайки сили, до- като краят му не настъпи внезапно и неочаквано.

Единствено седмият ми пациент оцеля при стрела в дроба си и оттока на злите духове, разбунили се след това нараняване. Беше си възвърнал силите. Все още живее в Тива и всяка година в деня, който нарича мое чудо, идва да ме посети с всичките си внуци.

Прекрасно знам, че резултат едно от седем не е причина за хвалби, но виждах, че на Зарас му е останал не повече от час живот, а Техути ме гледаше с онези ми ти огромни и нещастни очи.

В кесийката от кожа на газела беше останала не повече от шепа от плесенясалите гъби. Сварих ги в меден чайник, докато сокът не стана черен и лепкав. След това го оставих да изстине, преди да положа дървена лопатка на ръба на челюстта на За- рас, за да държи устата му отворена, докато наливах отварата между зъбите му. Бях вкусил капка от еликсира в един от предишните случаи. Не възнамерявам да повтарям този опит до края на живота си.

Реакцията на капитана към вкуса съответстваше на моята. Той се бореше толкова диво, че за да го успокоим, потрябваха усилията на шестимата ми помощници и Техути, а след това повърна повече от половината от количеството, което го принудих да погълне. Остъргах върнатото от него и му го дадох втори път. След това махнах дъсчицата, която бях сложил между зъбите му, и държах устата му затворена, докато се убедих, че скъпоценните ми гъби ще останат под вода въпреки постоянните му опити да ги разтовари повторно.

Накрая Техути го уви в одеяла и отпрати останалите. Седнахме от двете му страни и зачакахме младежът да умре.

До падането на нощта изглеждаше, че е достигнал до прага на това състояние. Въпреки одеялата температурата му беше паднала до тази на прясно уловен скат и дишането му бе почти недоловимо. Двамата се редувахме да полагаме ухо на устата му, за да се вслушваме за всяко вдишване.

Малко след полунощ, когато луната беше залязла, Техути ми каза твърдо:

- Студен е като труп. Ще трябва да легна до него да го стопля.

Тя свали окървавените и не по мярка дрехи, които бях събрал за нея от труповете на бедуините, и се пъхна под одеялото до Зарас.

И двамата не бяхме спали през последните три дни, но не заспахме и сега, нито пък говорихме. Не беше останало какво друго да си кажем. Бяхме се отказали от надеждата.

Над нас се спусна гробовният час - най-тъмният от нощта. В покрива на убежището ни имаше отвор там, където две от одеялата бяха по-несръчно съединени. Погледнах нагоре и видях в дупката, точно в средата и, да наднича великата червена звезда, която познаваме като окото на Сет.

Злият бог гледаше право към нас. Разтреперих се до дъното на душата си. Знаех, че Зарас е загубил битката и Сет е дошъл да го отведе.

След това се случи нещо странно и прекрасно. Светлината на звездата угасна като духната свещ. Сърцето ми се разтуптя в гърдите. Не можех да разбера знака, но знаех, че несъмнено е добър. Изправих се на крака - тихо, за да не притесня Теху- ти, която се беше свила на постелката до Зарас. Измъкнах се през входа на укритието ни, вдигнах глава и се взрях в нощното небе.

Целият небосвод сияеше под блясъка на безброй звезди - с изключение на мястото точно над главата ми, където преди малко бях видял червеното око на Сет да се взира в мен. Сега обаче окото бе затъмнено.

Закриваше го малко тъмно облаче. Беше единственото в небето и не по-голямо от юмрука ми, но зловредният бог Сет беше заслепен от него.

След това чух гласове. Носеха се не от звездното небе над мен, а от грубоватото укритие, което току-що бях напуснал.

- Къде съм? - прошепна гласът на Зарас. - И защо коремът ме боли така зверски?

След това гласът, който познавах така добре, му отвърна загрижено:

- Не се опитвай да ставаш, Зарас, глупако. Трябва да лежиш неподвижен. Беше тежко ранен!

- Принцесо Техути! Ти си в леглото ми... - младежът повиши глас от шока и вълнението. - И си без дрехи. Ако Тайта ни намери така, ще убие и двама ни...

- Не и този път, Зарас! - уверих го аз, мушнах се обратно в убежището с пеещо сърце и коленичих на постелката, на която лежаха двамата. - Но бъди сигурен, че следващия път ще го сторя!