Уилбър Смит - Пустинният бог

Техути седеше с главата му в скута си. Галеше косите му и му гукаше като майка на детето си. Държачите заеха местата си и приковаха крайниците на капитана си. Коленичих между краката му и хванах с две ръце дръжката на меча.

- Дръжте го!

След тази заповед се дръпнах назад и приложих цялата си сила и тежест, поддържайки острието под един и същ ъгъл спрямо входния канал, за да избегна допълнителни щети за плътта и вътрешностите.

Цялото тяло на Зарас се скова. Всеки мускул се стегна като мрамор и той изрева като ранен бик в агония. Шестимата силни мъже се напънаха да го удържат. В течение на дълга секунда нищо не поддаваше. Бронзовото острие беше заседнало дълбоко във вътрешностите, заклинено в тазовите кости и държано от подпухналата всмукала го плът. След това най-сетне се отлепи и мечът изскочи от раната. Търкулнах се по гръб. 21

Зарас издаде последно треперливо стенание и тялото му отново се отпусна в безсъзнание. Бях приготвил тампон от агнешка вълна и го положих върху раната, като наредих на Те- хути:

- Дръж го на място, но налегни с цялата си тежест и се опитай да спреш кървенето! - След това се обърнах към хората, които държаха капитана си. Наредих им: - Пуснете го!

Вниманието си насочих към меча в ръката ми и на око премерих дълбочината, на която беше проникнал.

- Педя и половина дължина, половин кубит - прецених, а ужасът засенчваше надеждата. - Бил е дълбоко, твърде дълбоко!

За миг повдигнах тампона, който Техути притискаше над раната. Наведох се напред да я огледам.

Беше разрез, широк колкото два мои слепени пръста. Веднага щом освободих налягането, отвътре бликна тънка струйка кръв. Изглеждаше чиста и здрава. Приведох лице близо до нея и подуших кръвта. Не долових миризма на изпражнения.

Усетих искрица възобновена надежда - дали беше възможно острият като бръснач бронз да не е прекъснал вътрешностите?

Техути ме гледаше напрегнато:

- Какво правиш, Тайта?

- Опитвам се да преценя какви са шансовете ни.

Превързах тампона от агнешка вълна на място, за да покрива входната рана, и го напоих с дестилат от вино, за да уми- ротворя злонравието вътре. След това се преместих зад Зарас и положих по една ръка на всяка от бузите на дупето му. Събрах смелост и ги разтворих. Тихичко въздъхнах с облекчение. Изходният му отвор беше чист и стегнат.

Оставаше да направя още един тест. Положих длан на основата на кръста му и натиснах силно. От червата му се разнесе съскане на освободен газ, последвано от струя воднисти екскременти и ярка кръв, бликнали от ануса му. Смрадта накара и двама ни с Техути да направим гримаси.

Сега вече знаех с фатална увереност, че мечът наистина е пронизал червата му. Бях смазан от мъка и отчаяние. Зарас беше мъртвец. Никой лекар на света, колкото и умел да беше, не би могъл да го спаси - дори и аз. Той вече принадлежеше на Сет.

Не вдигнах очи към принцесата, макар да усещах, че тя се взира в мен. Бях безпомощен и мразех това усещане. Не е нещо, с което човек е в състояние да свикне.

- Тайта - прошепна тя името ми.

Все още не можех да се насиля да я погледна и да призная колко съм безсилен.

- Моля те, Тайта! - Техути леко повиши глас. - Можеш да спасиш живота му, нали? Кажи ми, че ще можеш да спасиш За- рас за мен!

Трябваше да и отговоря, не биваше да и позволя да страда повече.

Вдигнах глава и я погледнах. Никога не бях виждал толкова страдание и мъка като нейните, а съм се изправял пред стотици жени, станали току-що вдовици.

Приготвих отрицанието в мислите и на езика си и дори поклатих глава. Но не можех да изрека думата „Не“. Не можех да изоставя тези двама младежи.

- Да, мога да го спася за теб, Техути...

Знаех, че е проява на безсърдечие да го кажа. Твърдата увереност несъмнено е по-добра от фалшивата надежда, но не можех да понеса страданието и отчаянието на принцесата.

Така че безмълвно се помолих на добрите богове да простят лъжата ми и се захванах да се боря със Сет за душата на Зарас.

Със сигурност знаех само, че се налага да работя бързо. Никое човешко тяло не може да издържи толкова дългосрочна намеса.

Нямах напътствия, които да следвам. Не съществува на света друг хирург, посмял някога да направи това, което се канех да опитам.

Беше ми останала една манерка от червеното кадифено цвете, която може би стигаше да държи Зарас в безсъзнание не повече от час. Сокът щеше да ми е нужен до капка.

Налагаше се да отворя стомашната кухина и да намеря мястото, където са били пронизани вътрешностите му. Трябваше да възстановя разрязаното от меча, като съшия краищата. След това се налагаше да отмия злите течни духове, измъкнали се на свобода от червата му и протекли във вътрешностите.