Уилбър Смит - Пустинният бог

След това им наредих да съберат мъртвите коне на арабите и телата на Чакала и хората му, да ги завлекат на една левга по посока на вятъра и да ги захвърлят в пустинята. В тази жега щяха да започнат да се разлагат за броени часове. За последно видях да влачат Чакала гол, зад камила, с въже, вързано около глезените, а главата му подскачаше по каменистата почва. Ръцете му бяха протегнати зад главата към мен и се друсаха, сякаш ми махаше за сбогом.

Бях взел с мен медицинската бохча и малък запас билки и лекарства. Нося ги със себе си винаги и навсякъде, все едно са част от собственото ми тяло. Но още преди да започна с огледа на раната на Зарас, знаех, че няма да са достатъчни за задачата, която ми предстоеше.

Не разполагах с трениран помощник, на когото да разчитам. Суровите гвардейци с мен бяха много ефикасни при отнемането на човешки живот, но изключително неуки, когато се стигне до спасяването и лекуването му.

Доверие можех да имам единствено на Техути. Тя ми беше помагала да се грижа за ранени коне и други домашни животни. Но все още гледах на нея като на дете. Не исках да вижда как умира Зарас, а несъмнено му предстоеше такава съдба. Но нямах избор.

- Ще трябва да ми помогнеш да се грижа за него, принцесо - казах и, докато се подготвях да източа от сока на аленото кадифено цвете, който е достатъчно мощен да упои и вол.

- Да - отвърна тя тихо, но с такава твърда решителност, че отново ми напомни за майка си. - Само ми кажи какво искаш да сторя и ще бъде направено.

- Първо се убеди, че ще го изпие до капка!

Връчих и медната чаша, пълна догоре с наркотика. Теху- ти положи главата на капитана в скута си. Поднесе съда към устните му и стисна ноздрите му така, че той бе принуден да преглътне течността. Междувременно аз извадих хирургическите си инструменти.

Когато зениците на Зарас се разшириха и той изпадна в предизвикана от питието омая, ние свалихме бронята му и бричовете отдолу. След това го положихме по корем гол, както майка го е родила, върху постелка от одеяла за под седло. Разбира се, бях виждал Зарас гол и преди, но както винаги останах впечатлен от великолепната му физика. Прониза ме дълбока жал, че тъй скоро ще трябва да предам този шедьовър на природата обратно на земята.

Разтворих краката му, за да мога да достигна до входното отверстие на острието на Чакала. Разбира се, острието все още запечатваше раната. Знаех, че всеки друг, представящ се за хирург, ще изтръгне меча без грижа или умисъл, подписвайки съдбата на пациента си на мига.

Докато изучавах ъгъла и дълбочината, на които се беше забил мечът, видях, че ударът е оставил напълно незасегната мъжествеността на младежа. Това бе ситуация, която приех със смесени чувства.

Наум възликувах заради благото на Зарас и Техути. Но от моя собствена гледна точка не бях толкова доволен. Може би щеше да е по-добре тези основни органи на Зарас да са били обезопасени от острието на меча. Ако това се беше случило, много от онези проблеми, които предвиждах да надвисват пред мен, щяха да бъдат ликвидирани с един-единствен удар. Отблъснах всички тези недостойни мисли и съсредоточих пълното си внимание върху изваждането на острието.

То беше преминало през лявата буза на дупето. Ако след това беше попаднало на вдлъбнатината на дебелата кост на слабините, щеше да имаме късмета да не е проникнало по-нататък.

За съжаление, случаят не беше такъв. Можех да позная, че острието е намерило път, по протежение на който да влезе покрай костния щит в кухината, където се съхраняваха вътрешностите на Зарас. Имал съм възможността да правя дисекция и да проучвам стотици човешки трупове. Знам как храната, която

ядем, преминава през тези тръби от плът, докато бъде изхвърлена от фундаменталния отвор, разположен между бузите на задните ни части.

Вече бях сериозно притеснен. Ако острието на Чакала бе пронизало някоя от тези тръби във вътрешностите на Зарас, то съдържанието им би протекло в стомашната кухина. Това

съдържание, което в простонародната реч наричаме „лайна“, е проявление на зловредни телесни духове , които му придават характерната неприятна миризма. Те са също и фатално отровни и ако бъдат освободени в тялото, водят до загниването му. Смъртта е неизбежно последствие.

Мечът трябваше да бъде изваден незабавно. Призовах шестима от най-силните войници да удържат Зарас, защото въпреки силния опиат, който му бях дал, изпитваната от него болка щеше да направи лекарството безполезно.