Уилбър Смит - Пустинният бог

- Връщай се тук! Прибери Техути на безопасно място!

Той вдигна принцесата във въздуха, все едно беше малко

дете, и я преметна през лявото си рамо.

- Сложи ме на земята! - извика му тя и зарита диво с крака, за да се освободи.

Младежът пренебрегна протестите и и закрачи да ни пресрещне, докато препускахме напред, за да прикрием отстъплението му.

Ал Хаусауи все още лежеше там, където го беше повалила стрелата ми. Всички бяхме съсредоточили вниманието си от него към нападащите бедуини. И аз нося същата вина като останалите войници. Знаех, че Чакала е успял да се спаси от изстрела ми в сърцето му и че вероятно е все още жив. Но си мислех, че поне съм го осакатил и вече не представлява заплаха за нас. Безжизненото му тяло лежеше с разперени ръце, а мечът му беше заклещен под него.

Зарас беше принуден да претича покрай Чакала, за да стигне до Техути. Сега отстъпваше и отново се насочваше към него. При това вниманието му беше съсредоточено върху арабите, които го заплашваха.

Внезапно Ал Хаусауи се претъркули и седна. Сега държеше меча в дясната си ръка, но още нямаше сили да се изправи на крака.

- Пази се, Зарас! - извиках му, докато посягах за нова стрела, но затвореният капак на колчана ме забави. - Зад теб! Пази се от Чакала!

Вероятно гласът ми е бил заглушен от шумотевицата на битката или пък капитанът не е разбрал предупреждението ми. Пристъпи още една крачка заднешком, което го доведе в обхвата на острието на Ал Хаусауи.

С нечленоразделен вик на отчаяние Чакала замахна към него. Ударът дойде ниско изотдолу. На острието му липсваше сила, но оръжието на Ал Хаусауи беше достатъчно остро да прониже кожената пола на Зарас и да се вреже между здравите му млади крака.

Ал Хаусауи се опита вяло да извади острието си от жилавата плът на противника, но не му стигаше сила да го стори. Падна по гръб и се подпря на лакти. Докато пъхтеше дрезгаво да си поеме въздух, дръжката на стрелата ми, щръкнала от гърдите му, се люлееше в такт с дишането му, а от ъгълчето на устата му протече струйка кръв.

Цялото тяло на Зарас подскочи и после се скова като дъска. Мечът се изхлузи от десницата му и падна в краката му. Теху- ти се изплъзна от хватката на лявата му ръка и се приземи на крака.

- Върви при Тайта! - Чух го да изпъшква през болката. - Умирам! Тайта ще те защити!

Зарас се преви и притисна корема си, където усещаше острието на меча, проникнало дълбоко във вътрешностите му.

Техути пренебрегна нареждането му. Стоеше замаяна до него. Струваше ми се, че в началото не беше в състояние да проумее какво се е случило, докато не сведе поглед и не видя дръжката на меча на Чакала да стърчи от полите на любимия и, а кръвта да капе между краката му.

Зарас падна на колене. Сведе глава, докато челото му не докосна земята.

Застанала над него, принцесата изкриви лице в маска от гняв и изпищя срещу Ал Хаусауи:

- Ти уби Зарас! Уби моя любим! - И грабна меча на капитана от земята, където го беше изтървал. Извърна се към Чакала със сила, която изобщо не подхождаше на деликатното и тяло, и с гняв, несъразмерен на женствеността и. Заби острието на меча в гърлото на бедуина.

Дъхът му изсъска през срязания гръклян и той сграбчи острието с две ръце, сякаш да я спре да не го прониже отново. С трескава сила принцесата изстръгна оръжието от гърлото му. Докато то се изплъзваше, острият като бръснач ръб сряза до кост и сграбчилите го пръсти на Ал Хаусауи.

Техути се изправи над арабина и го промуши отново, и отново удари в гърдите му, между ребрата и в жизненоважните му органи в коремната кухина.

Междувременно войниците ми нахлуха на мястото, където стоеше принцесата, изблъскаха оттам сражаващите се бедуи- ни, навеждайки се ловко от седлата и пронизвайки ги с дългите си кавалерийски копия.

Оставих ги да ги довършат. Дръпнах юздите на камилата си до Техути и скочих от седлото. Прегърнах я с все сила и я държах, докато се успокои, а след това взех меча от ръцете и.

- Ти го уби десетократно! - казах и остро. - Сега Зарас се нуждае от помощта ни!

Знаех, че името му ще успокои гнева и и ще съсредоточи ума и.

Не исках да местя Зарас, понеже подобна постъпка често би могла да задълбочи нараняване като полученото от него. Накарах войниците да построят примитивно укритие над него там, където беше паднал.

Докато се занимаваха с това, наредих на сержанта на гвардията да събере от труповете на арабите най-чистите и най- малко окървавените дрехи и да ми ги донесе. Използвах ги да прикрия Техути от слънцето и от очарованите погледи на мъжете.