Уилбър Смит - Пустинният бог

С рязък жест призовах войниците си към тишина и ги върнах обратно зад хребета. Оставих достоен за доверие сержант и двама от другарите му да държат бедуините под наблюдение. След това, щом се скрихме зад линията на хоризонта, позволих на останалите от отряда ми да се спешат, да си поемат дъх и да приготвят оръжията си за бой.

От дисагите на гърба на камилата свалих бойния си лък в кожения му пътен калъф и взех колчана със стрели. Носех ги с мен, когато отведох Зарас встрани. Намерих удобно място на къс варовик и подканих капитана да седне до мен.

- Всичките им коне са изтощени. Не могат да продължат да бягат. Чакала е избрал позицията, на която да ни окаже последен отпор - подех и след това се заех да обясня какво точно следва да направим, ако се каним да измъкнем Техути невреди- ма от хватката на бандита. Когато завърших, накарах младежа да повтори инструкциите ми, така че да съм сигурен, че ме е разбрал правилно.

Докато си говорехме, сложих на лъка си нова тетива. След това от колчана избрах три стрели, които на пръв поглед изглеждаха съвършени. Повъртях ги в ръце да открия и най- малките неравности. Когато те преминаха щателния ми оглед, ги пъхнах в колана си. Поставих останалите стрели обратно в колчана и го преметнах на гърба си. Беше слабо вероятно да успея да стрелям повече от веднъж, при това щях да опъвам тетивата от изключително голямо разстояние. Ако ми се предоставеше и друга възможност, нямаше да имам и секунда за губене, за да си избирам стрела.

- Готов съм, Зарас! - изправих се и го шляпнах по рамото. - А ти?

Той скочи на крака.

- Да, Тайта! Готов съм да умра за принцесата!

Това беше мелодраматично твърдение, но ме трогна искреността му. Младежката любов притежава свое собствено странно величие.

- Мисля, че както принцеса Техути, така и аз бихме предпочели да останеш жив - отбелязах сухо и го поведох назад, за да се присъединим към застиналия в очакване отряд.

Докато Зарас раздаваше нареждания на войниците си, аз си присвоих от един от стражите кираса от крокодилска кожа и шлем, и ги надянах, за да прикрия изпъкващата си роба и дългата си вееща се коса. Нямах желание да се отличавам излишно сред хората си.

Когато подготовката ни приключи, всички се качихме на седлата, отново пресякохме хребета и се спуснахме към долината от варовикови монолити, като оставихме камилите да крачат спокойно към мястото, където ни очакваха Чакала и хората му.

Използвах тази последна възможност да наместя кожения предпазител на лявата си мишница, с който да се защитя от удара на тетивата. Раната, която вече си бях нанесъл, още беше отворена и кървеше.

Зарас предвождаше отряда ни. Войниците се бяха строили в плътна фаланга на двадесет крачки зад него. Вече не яздех отпред заедно с командира.

Незабележим във взетата назаем броня, аз се придържах отзад, от външната лява страна на втората редица. Прикривах бойния си лък под одеялото на седлото на камилата си, където врагът не можеше да го види, преди да го извадя.

Зарас яздеше значително по-напред от формацията ни - там, където можеше да съсредоточи вниманието на Чакала върху себе си. Беше обърнал меча си и го държеше вдигнат високо с дръжката нагоре. Това е универсалният знак за примирие.

Знаех, че бедуинът ще очаква тази покана за преговори, за- щото се намирахме в патова ситуация. Бандитът не можеше да ни избяга. Конете му бяха обезсилени, а хората му - изтощени.

От друга страна, и ние не можехме да го нападнем, за да го довършим, докато той все още беше опрял ножа в гърлото на Техути.

Налагаше се да разчитам на Зарас да ме отведе на разстояние за сигурен изстрел с лък към Чакала, без да предизвика реакциите му на убиец. Докато се приближавахме, имах възможност да огледам терена по-внимателно.

От прочита на следите им знаех, че броят на хората на Ал Хаусауи е намален от разделянето и от враждебната пустиня до петнадесет оцелели. Аз разполагах с петдесет и шест гвардей- ци, включително Зарас. Те всички бяха относително свежи и в бойна форма. Ако се стигнеше до схватка накрая, тя можеше да има само един изход. Всичките ни противници щяха да загинат, но същата съдба щеше да застигне и принцеса Техути.

Ал Хаусауи беше избрал грижливо последната си позиция - под надвисналото чело на варовиковия монолит. Скалата обезпечаваше фланговете му, но му даваше и допълнително предимство. Надвисналият каменен покрив, който се простираше доста напред от позицията му, ограничаваше обсега дори на моя голям боен лък. Не можех да стоя надалеч и да насоча стрелата си нависоко така, че да убия Чакала, без тя първо да удари каменния таван над главата му. Трябваше да се приближа съвсем плътно и да стрелям по много по-плоска траектория.