Уилбър Смит - Пустинният бог

С всеки изминал час все по-бързо скъсявахме разстоянието помежду ни. Накарах отряда ми да остане на седлата и след залез слънце. Най-сетне луната изгря и освети пътя ни. Беше толкова сребристоярка, че хвърляше сенки във всяка от следите от копита, отпечатана от арабските коне в пясъка. Можех да ги различа отдалеч. Хатор е богинята на Луната и знаех, че това сияние е отговор на моите молитви. Движехме се напред със скорост, която по моя преценка двойно надминаваше тази на преследваните от нас разбойници. Камилите препускаха охотно.

Подминахме още два паднали по следата коня, но видях, че за тях страданията са приключили, и не губихме време да им помагаме. След това се натъкнах на човек, проснат направо на земята. Още отдалеч ми се стори смътно познат. Този път спрях камилата си и я принудих да коленичи.

- Внимавай, Тайта! - извика ми нервно Зарас. - Това може да е капан! Ако той се преструва на мъртъв, нищо чудно да държи нож в ръка!

Послушах предупреждението му и извадих меча си. Но когато се изправих до падналия, той се размърда, надигна мъчително глава и ме погледна. Лунната светлина затанцува по лицето на мъжа и аз най-сетне го познах. Взирах се в него, отначало тъй изумен, че бях изгубил дар слово.

- Какво има, Тайта! Какво те мъчи? - извика ми Зарас. - Познаваш ли човека?

Не отговорих незабавно на въпросите му.

- Прати ми Ал Намджу - наредих, без да поглеждам към младия капитан.

Мъжът в краката ми изстена от ужас, без да откъсва очи от мен. След това прикри долната половина на лицето си с прокъ- саната кефия, която беше вързана около гърлото му, и безсилно изви главата си встрани.

Чух Зарас да вика Ал Намджу да дойде насам и след това - как водачът кара камилата си да коленичи до мен.

- Ела тук, Ал Намджу! - заповядах сурово.

Стъпките му изхрущяха по пясъка и арабинът застана редом с мен. Не се обърнах да го погледна.

- Тук съм, господарю - каза той тихо.

- Познаваш ли този човек? - побутнах с върха на сандала си проснатия в краката ми нещастник.

- Не, господарю, не виждам лицето му... - промърмори тихо Ал Намджу, но по потреперването на гласа му стана ясно, че лъже.

Наведох се и сграбчих ъгъла на кефията и я дръпнах от лицето на бандита. Водачът ни изпъшка глухо.

- Сега виждаш лицето му - казах. - Кой е той?

Последва продължително мълчание и проснатият на земята

мъж зарови лице в сгъвката на лакътя си и захълца на задавени пристъпи. Беше неспособен да ни погледне.

- Кажи ми, Ал Намджу, кое е това парче смрадливо свинско лайно? - Специално избрах този обрат на речта, за да дам израз на гнева и недоволството си.

- Това е синът ми, Харун - прошепна старецът.

- И защо плаче синът ти, Ал Намджу?

- Плаче, понеже е предал доверието, което ти и аз му гласувахме, господарю.

- И как е предал доверието ни, старче?

- Казал е на Ал Хаусауи, Чакала, къде може да ни намери. Довел го е до пещерното езеро да ни причака.

- Какво е подходящото наказание за подобно предателство, Ал Намджу?

- Наказанието е смърт. Трябва да убиеш Харун, господарю.

- Не, старче - извадих меча си. - Аз няма да го убия. Той е твой син. Ти трябва да го убиеш.

- Не мога да посегна на собствения си син, господарю! - Арабинът отстъпи назад. - Би било най-злото и ужасно дело на света. За такова нещо и двамата със сина ми ще сме обречени да прекараме цяла вечност в тъмния отвъден свят на Сет!

- Убий го и ще се моля за душата ти. Знаеш, че съм властен човек. Знаеш, че съм посредник на боговете. Възможно е и да се отзоват на молитвите ми. Ще трябва да поемеш рисковете, които това носи...

- Моля те, любими господарю. Спести ми този ужасен дълг!

Сега вече старецът също се разплака, макар и безмълвно.

На лунната светлина по брадата му блестяха сребърни сълзи. Падна на колене и целуна краката ми.

- Да умре от бащината си ръка е единственото подходящо наказание за него - отхвърлих молбите му. - Стани, Ал Нам- джу! Убий го или ще убия първо двамата ти по-малки синове, Талал и Муса, след това ще заколя Харун и накрая ще пронижа и теб. Няма да остане мъжка линия в рода ти. Няма да има кой да се моли за сянката ти!

Разтреперан, той се изправи на крака и аз пъхнах дръжката на меча в ръцете му. Арабинът се взря в очите ми - и видя, че решителността ми е твърда като диамант. Сведе отчаяно поглед.

- Направи го! - настоях.

Той с две ръце избърса сълзите от собственото си лице. След това вдигна решително брадичка и стисна дръжката на меча, който му предлагах. Пристъпи покрай мен и се изправи до Харун.