Уилбър Смит - Пустинният бог

- Човек не върви наобратно - казах го вече на глас. Знаех, че съм близо до отговора. - Човек или обръща назад, или върви назад... - на това и завърших размисъла си. Да, тук се криеше отговорът на загадката. Това беше!

Изтичах до мястото, където свършваше редицата боси следи на Техути.

Понеже вече знаех какво търся, открих го незабавно. Имаше и редица мъжки следи, които привидно се движеха в същата северна посока, в която напредваха и останалите бедуини. Виждах обаче известна разлика.

Тези странни следи започваха там, където свършваха следите на Техути. Те обаче минаваха върху всички други отпечатъци. Нещо повече, който и да ги беше оставил, явно носеше тежък товар на плещите си. Но най-интересното беше, че при всяка стъпка зад петата на сандала се беше образувала малка дъга от пясък... вместо, както човек би очаквал, пръстите да потънат отпред.

- Чакала е направил тези следи - досетих се аз, почти виждайки го да се случва, докато изричах обяснението. - Първо е оставил Техути на мястото, където се е разделила групата. Накарал я е да върви на север пред коня му, следвайки северната група. След като са изминали двеста крачки и той е слязъл от седлото. Пратил е коня си да продължи на север. Вдигнал е Техути и я е пренесъл обратно дотам, където са го чакали другите - но сега е вървял заднешком, носейки принцесата през рамо. Първата група е водела свободен кон за него и Техути. На този кон е откарал нашата красавица на юг, като ни е пратил да преследваме другарите му на север...

Дяволски сложен и хитроумен план, нямаше и капка съмнение. Усмихнах се мрачно. Със задоволство изрекох:

- Но не достатъчно хитър!

Зарас и хората му ме гледаха объркани и тотално озадачени и се изумиха още повече, когато обърнах гръб на очевидните следи на Техути и ги поведох обратно към мястото, където двете групи бедуини бяха се разделили.

Очаквах Зарас или поне някой от войниците му да възрази, когато се впуснах в преследване на по-малката, поела на юг група, и дори малко се разочаровах, че никой не успя да събере достатъчно смелост да се противопостави на решението ми. С всяка левга, измината в южна посока, топлината, излъчвана от стиснатата в шепата ми златна глава на богинята, се усилваше.

Сигурен бях, че Техути вече страда ужасно. Когато Чакала я залови, беше облечена само с тънка памучна туника. Тя би и осигурила твърде малка защита от дървеното седло под нея или от слънцето над главата и. Бях видял кръв от порязания и крак там, където я бяха принудили да върви пеша. Крачетата на египетските принцеси са далеч по-нежни от тези на някаква си селянка.

Единствена утеха беше убеждението ми, че Чакала никога не би позволил - нито на себе си, нито на някой от хората си - да посегне на едва напъпилото и тяло. Принцесата беше твърде ценна в състоянието си на девица. Бедуинският вожд несъмнено беше наясно и осъзнаваше, че с откупа за нея би могъл да си купи десет хиляди хубави робини. Въпреки това силно се съблазнявах да ускоря ход и да докарам камилите до ръба на способностите им, за да спестя на милата Техути поне час от мъченията и.

Възпря ме присъщият ми здрав разум. Знаех, че Чакала може да има скрити в ръкава още няколко отчаяни номера и че ще се наложи да държа в резерв нещо, което да им противопоставя. Така че придържах камилите до спокоен тръс, но не правихме повече почивки за вода. Препускахме цяла заран.

Час след като слънцето беше стигнало пладне, поведох отряда си нагоре по поредния хребет от утъпкан варовик и когато стигнах до върха, се оказа, че гледам към широка равна долина с диаметър от много левги. Тя беше пълна с гигантски естествени скулптури, които вятърът бе ваял цяла вечност. Мостове и колони от вкаменена червена скала издигаха глави тъй високо, сякаш галеха корема на бледосиньото небе, но основите им бяха проядени от вятъра, превръщайки се в тънки колони, върху които балансираха масивните им чела.

Моите очи бяха най-стари в отряда, но както винаги се оказаха и най-остри. Бях първият, който забеляза бегълците. Дори когато ги посочих на Зарас и войниците, те не можаха да различат групичката хора в сенките в основата на един от гигантските каменни монолити. Честно казано, нагретият въздух, който се вдигаше от напечените от слънцето скали потрепваше и трептеше като мираж, изкривявайки картината.

След това точица слънчева светлина се отрази от острие или връх на копие и това незабавно фокусира вниманието на всички. Откъм отряда зад гърба ми се разнесоха триумфални викове и кръвожадни бойни призиви, но знаех, че най-лошото тепърва ни предстои. Сега се изправяхме срещу врагове, потънали в кладенеца на отчаянието, и Техути беше в по-голяма опасност, отколкото от попадането и в лапите на Чакала насам.