Уилбър Смит - Пустинният бог

- Направи го! - потретих.

Ал Намджу вдигна меча и удари веднъж, втори и трети път. След това захвърли оръжието ми и падна върху трупа на най- големия си син. Притисна отрязаната глава към гърдите си и жълтият мозък потече между пръстите му. Старецът поде про- тяжния напев на скръбта.

Вдигнах меча си и избърсах острието му в трупа. След това се върнах при камилата си и се качих на седлото. Оставих Ал Намджу да се примири със загубата си и поех отново по оставената от Чакала следа.

Чувството ми за състрадание не включва цялото човечество. Благосклонността ми не покрива всички извършени срещу мен грехове.

Рано призори стигнахме до мястото, където Ал Хаусауи бе разделил хората си за втори прът. Явно бе на ръба на отчаянието. Несъмнено вече беше убеден, че първото разделяне не ме е отклонило от дирята му.

Слязох от седлото и проучих следите, за да преценя какъв е броят на бедуините.

В едната група имаше шест коня, в другата - само четири. Всеки носеше по двама ездачи. С това общият им брой възлизаше на двадесет. Освен това имаше петима пешаци.

Вдигнах очи да огледам дирята, оставена от по-голямата група, която беше завила на север, и сърцето ми се разтуптя, когато видях подире им малки и изящни стъпки, които добре познавах. Те бяха взели Техути със себе си!

Сега обаче тя се движеше пеша и по следите видях, че я влачат насила двама араби. Изтичах напред да проуча внимателно стъпките и. Облекчението ми премина в гняв, когато видях, че едното и босо краче кърви. Беше се порязала на някакво назъбено парче кремък, с каквито беше осеян пясъкът.

Следата беше ясна и недвусмислена. Нямах и най-малко съмнение, че Техути е с групата, която беше потеглила на север, но знаех, че гневът ми е в състояние да затъмни последователната мисъл. Трябваше да се подсигуря двойно.

- Остани тук, докато те повикам - викнах на Зарас.

Оставих го и последвах редицата познати стъпки.

Изминах само 120 крачки, преди те да изчезнат напълно, но това не ме притесни особено.

Можех да позная, че принцесата е била вдигната във въздуха от един от яздещите араби, вероятно самия Ал Хаусауи. Най-вероятно отново я беше качил на седлото си. Не само тези признаци бяха очевидни, но ги подкрепяше и аурата, излъчвана от главата на Хатор, която държах в дясната си ръка.

Погледнах през рамо и дадох сигнал на Зарас да се присъедини към мен. Той доведе камилата ми. Качих се на седлото и поведох групата ни напред, право по следите на арабите, които бяха завили на север и бяха повели Техути с тях.

Изкачихме се по леко възвишение в пустинята и когато преодоляхме поредното било, осъзнах, че силата на излъчваната от златното бижу на Техути аура намалява. Дръпнах рязко юздите. Огледах замислено ширналите се около нас безконечни дюни. Зарас спря камилата си до моята.

- Какво има, господарю?

Уверено заявих:

- В крайна сметка Техути не е идвала насам. Чакала успя да ни измами.

- Това е невъзможно, Тайта. Аз също видях следите и. Не може да има съмнение - предизвика ме младежът.

- Понякога лъжата се вижда ясно там, където истината остава скрита - казах му, докато обръщах главата на камилата си.

- Не те разбрах, господарю.

- Стана ми ясно от самото начало, Зарас. Но има много неща, които никога няма да разбереш. Така че нека не губим повече време в опити да ти ги обяснявам!

Държах се високомерно, но трябваше да си изкарам разочарованието на някого.

Макар че се стараеха да ги приглушат, все пак чух мърморенето и оплакванията на войниците, принудени да обърнат и да ме последват. Зарас набързо ги усмири.

Препуснах към мястото, където босите стъпки на Техути изчезваха, понеже Ал Хаусауи я беше вдигнал отново в седлото. Слязох на земята и връчих юздата на камилата си в ръцете на един от войниците.

Знаех, че има нещо, което съм пропуснал, и която продължава да ми убягва.

Върнах се до мястото, където двете групи бедуини се бяха разделили, и огледах внимателно земята. Дали имаше следи, които вървят в противоположната посока?, почудих се. Отговорът беше, че такива липсваха. От мястото, където се бяха сбогували, двете групи бяха продължили право напред, нямаше завърнали се и разминали се.

Знаех обаче, че гледам право към отговора на аномалията и просто не мога да го разпозная.

- Тя трябва да се е върнала обратно - прошепнах под нос, - не е продължила напред с втората група, значи е вървяла на- обратно...

Замислих се. Защо бях използвал думата „наобратно“? На родния ми език беше грешна в този контекст, а обикновено се славя с точната и правилна употреба на словото.