Уилбър Смит - Пустинният бог

Нямах ни най-малка представа защо се бях сетил за него точно сега, когато от най-голямо значение бяха бързината и скоростта. Постарах се да го изтласкам от мислите си, но споменът настоятелно се завръщаше. След това във внезапен прилив на възбуда ми хрумна, че би могло бижуто да е носител на същината на духа на Техути в момента. В такъв случай щях да съм в състояние да го засека безпогрешно, все едно тя самата стои пред мен в плът и кръв. В същия миг и гласът във вятъра потвърди онова, което вече бях осъзнал.

- Намери Хатор и ще намериш и мен!

Скочих на крака. Все още стоях на мястото, на което бандата на Ал Хаусауи се беше разделила на две групи. Едната, с десетина членове, беше завила на север. Реших да последвам първо тях. Пристъпих полека, придържайки се от едната страна на следата, оставена от копитата на конете им.

Разтворих вътрешните си сетива, за да получа напътствия или от Техути, или от Хатор. Не усетих нищо. Продължих да вървя и тогава почувствах как в мен се заражда чувство. Беше усещане за разочарование и самота, което нарастваше с всяка измината от мен стъпка.

Обърнах се обратно към мястото, откъдето тръгнах, неприятното усещане отслабна постепенно и след това изчезна, когато се върнах до точката на разделяне.

Втората група бандити се беше насочила на юг. Последвах тяхната диря.

Почти веднага усетих духът ми да се повишава. Издигаше се все повече на всеки няколко крачки, а след това долових как малка топла ръка хваща моята и я стиска. Погледнах надолу, но шепите ми бяха празни, макар и да знаех с пълна увереност, че до мен има присъствие, което ме води напред.

Затичах се, нетърпелив да претърся сухите пясъци. Изминах сигурно стотина крачки, преди да видя пред мен в пустинята да блести нещо. Беше полузаровено в жълтия пясък, но го познах веднага. Паднах на едно коляно и разрових пръхкавия пясък. Вдигнах триумфално тънката верижка от жълто злато и я докоснах до устните си.

Обърнах се отново към Зарас. Той стоеше до камилата си и гледаше към мен. Размахах ръка над главата си, за да го повикам. Той побърза да се качи на седлото и да се приближи, подръпвайки моята камила за юздата и. Когато ми я връчи, поиска да знае:

- Откъде си толкова сигурен, че са отвели Техути насам, а не с другата група бандити?

- Познаваш ли тази дрънкулка? - Отворих шепа и му показах главата на богинята, сгушена в гънките и.

Той кимна безмълвно.

- Принцесата ми я е оставила като знак, та да не объркам пътя.

- Тя е тъй прелестна! - каза Зарас с почтителен тон. - В целия свят няма друга жена, която може да се сравнява с нея!

Препускахме още два часа, преди да стигнем до поредния предал се бедуински кон. Той стоеше с отпусната глава, неспособен да направи и крачка повече. Преди да го изостави, ездачът му безмилостно го бе шибал с камшика. Задните му крака бяха нарязани от бича и кръвта бе се спекла по раните, черна и лъскава.

- Дай му вода! - Наредих и сам Зарас слезе да напълни кожената кофа от водния мях, носен от камилата му.

Аз също се спеших и заех позиция зад рамото на животното. Извадих меча си. Зарас постави кофата с вода пред нещастния кон и той потопи муцуна в нея. Позволих му да поеме няколко глътки, преди с две ръце да вдигна меча над главата си. Животното още пиеше, когато стоварих острието с цялата си тежест и сила върху шията му.

Отрязана чисто, главата се търкули от чукана на врата. Трупът падна на колене, а кръвта плискаше от отсечените кръвоносни съдове. Най-подир конят се катурна странешком.

- Не хаби водата! - предупредих Зарас, докато избърсвах острието си в рамото на жертвата и след това го прибирах в ножницата.

Проследих как младежът прелива остатъка от водата обратно в меха. Нуждаех се от няколко секунди, за да възстановя душевното си равновесие. Страдах почти толкова, колкото и конят преди милостивия ми удар. Отвращавам се от ненужната жестокост и страданието във всичките му форми, а конят бе подложен на дивашко поругание. Но не допуснах истинските ми чувства да проличат. Ако хората ми знаеха какво съм усетил, можеше да ме помислят за ексцентричен и да изгубя част от тяхното уважение към мен.

Когато слънцето докосна хоризонта, бяхме подминали още три сломени коня и по нарастващата дълбочина на следите в пясъка прецених, че част от бегълците араби са по двама на седлата, като вторият язди зад спътника си. Неколцина бяха тръгнали пеша, държейки се за вървите на стремената на спътниците си, за да останат на крака.