Уилбър Смит - Пустинният бог

Техути извика отново, но смисълът на казаното се изгуби в крясъците на арабите, които се мятаха на седлата, а след това плясъкът на камшици пришпори конете им в галоп. Конете за- цвилиха, после копитата им затътнаха по мекия пясък.

Осъзнах защо тези бандити са оставили конете си от горната страна на скалата. Знаели са, че ще могат да се върнат при тях бързо, а ние ще изгубим време да търсим начин да качим камилите си по непроходимата скала.

Метнах се през последните няколко метра от изкачването и се претъркулих през ръба на скалата. Спрях там да оценя какво е положението.

Пред мен имаше към тридесет-четиридесет арабски конници, облечени в прашни бурнуси и с кефии на главите. Те вече бяха успели да се качат на седлата и повечето препускаха с все сили, отдалечавайки се от мястото, където стоях, като при- шпорваха конете си с диви викове и си подвикваха триумфално един на друг.

Един от бандитите още се бореше с Техути. Беше я преметнал отпред на седлото си и докато гледах, се качи зад нея. Беше едър и зловещ на вид мъжага с къдрава черна брада. Съответстваше на описанието, което Ал Намджу ми беше дал за бандита Ал Хаусауи - Чакала. Но не можех да съм сигурен, че е точно той.

Техути го риташе и пищеше, но той с лекота я удържа на седлото, приковал с една ръка и двете и ръце. Видях, че туниката и косата и са още мокри от къпането. Влажните къдрици подскачаха и танцуваха около главата и.

Тя погледна през рамо, видя ме на скалния ръб и лицето и се озари от патетичното сияние на надеждата. Можех да разчета устните и, докато изричаше името ми:

- Тата! Моля те, помогни ми!

Похитителят и хвана с една ръка юздите, обърна главата на жребеца и след това пришпори животното в див галоп през осеяната с камъни равнина, отдалечавайки се от мен. Веднъж погледна през рамо и ми се ухили подигравателно. Сега вече бях сигурен, че това е Чакала. Мимоходом се почудих дали е знаел приблизително кога ще посетим водоизточника Мия Кеив, скрит в утаечната скала.

Бандата му се събра плътно зад него. Не можех да ги преброя. Докато ги гледах как се отдалечават, бях почти задавен от вълна от див, но безполезен гняв, който ме помете и заплашваше да ме погълне.

Бързо успях да събера здравия си разум и смъкнах извития лък от рамото си. С три бързи движения нагласих тетивата и посегнах да сваля стрела от колчана си.

Разстоянието се увеличаваше бързо. Знаех, че след секунди и Техути, и похитителят и ще са извън обхвата за стрелба. Заех позиция с обърнато към мишената ляво рамо и вдигнах поглед над далечния хоризонт, преценявайки ъгъла на отклонението, което трябва да дам на стрелата си, за да достигне до Чакала.

Буйна радост обгърна сърцето ми, когато осъзнах, че тялото на Чакала е застанало между мен и Техути и че той неволно я е заслонил от стрелата ми. Можех да се целя спокойно, без страх, че ще улуча принцесата. Опънах тетивата и перата на стрелата докоснаха устните ми. Всяко мускулче в ръцете и торса ми се напрегна поради огромната мощ на опънатия лък.

Твърде малко са хората, способни да опънат моето оръжие докрай. Не е само въпрос на груба сила. Изискват се също стойка и баланс и постигането на усещане за единение с лъка.

Когато отворих трите си пръста, които държаха тетивата, тя рикошира, изгаряйки кожата от вътрешната страна на мишницата ми. Усетих от нанесената рана да бликва ярка кръв. Не бях имал възможност да си сложа кожения предпазител, за да се защитя от тетивата.

Не усетих болка. Вместо това сърцето ми се зарея към небето, пъргаво като стрелата, която бях пуснал в полет, и видях, че съм произвел идеален изстрел. Знаех, че свинята, която държи Техути, е мъртва, макар той още да не го осъзнаваше.

След това обаче изкрещях на глас от ярост и разочарование, понеже видях как ездачът, препускащ с все сили зад мишената ми, извърта коня си встрани от редицата. Само Хор знае защо го направи - може би да избегне дупка. Каквато и да е причината, той ми попречи да поразя мишената си. Видях стрелата ми да се спуска към него като падащ сокол и да го улучва високо в гърба, на инч от едната страна на гръбнака. Нещастникът отметна глава и се загърчи в агония, докато се опитваше да посегне през рамо и да хване щръкналата дръжка. Но все тъй блокираше прицела ми.

Поставих втора стрела и пуснах и нея с отчаяната надежда раненият да падне от седлото и да тупне на земята, докато тя е още в полет, като по този начин ми открие тялото на Ал Ха- усауи. Но раненият арабин упорито се държеше на коня; чак когато втората ми стрела го улучи във врата, омекналото му тяло се смъкна от седлото и се търкули в прахоляка, вдигнат от копитата на онези пред него.