Уилбър Смит - Пустинният бог

По това време Ал Хаусауи вече беше извън обсега ми. Пуснах след него трета стрела, макар да знаех, че няма шанс да го улуча. Но въпреки това проклинах и себе си, и всички тъмни богове, които бяха защитили Чакала - последната стрела падна на двайсет крачки зад копитата на коня му.

Втурнах се към мястото, където лежеше трупът на мъжа с двете ми стрели. Исках да го стигна, преди да умре, така че да мога да избия и изритам някаква информация от него. Може би, ако имах достатъчно късмет, щях да науча със сигурност името на злодея, който беше отвлякъл Техути, както и къде мога да го открия отново.

Не ми беше писано. Когато се приведох над него, безименният бандит беше мъртъв. Едното му око се беше завъртяло в черепа така, че се виждаше само бялото, а другото се взираше в мен с тъпа ярост. Все пак го сритах - и то повече от веднъж. След това седнах до него и отправих отчаяна молитва към Ха- тор, Озирис и Хор, молейки се на всеки от тях да пази Техути, докато успея да стигна до нея.

Онова, което най-много мразя у боговете, е фактът, че рядко са ти подръка, когато най-много ти трябват.

Така че, докато чаках Зарас да ме намери, се захванах да изрязвам стрелите си от трупа на сваления от мен бандит. В Египет няма майстор, който може да направи стрела, по-добра от моите.

На Зарас му отне още час да пристигне. Бандата бедуински бандити отдавна беше изчезнала в сиянието и прахоляка на хоризонта. Аз съм човек, който обикновено напълно владее емоциите си. Способен съм да остана спокоен и съсредоточен пред лицето на катастрофата и трагедията. Имам предвид например разграбването на градове, клането на армии и подобни дребни нещастия. Но загубата на Техути ме потопи в нарастващ, раз- треперващ и безсилен гняв. Колкото повече бях принуден да чакам, толкова повече вряха и кипяха емоциите ми.

В мишена за гнева ми се превърнаха войниците, които Зарас прати да изкачат скалата след мен. Нахвърлих им се и ги изравних със земята, задето са били толкова бавни и неефективни. Обвиних ги в страхливост и преднамерено мотаене, когато съм имал нужда от съдействието им.

Когато най-сетне видях прахоляка от камилите на Зарас да се приближава по протежение на горния ръб на платото над утаечната скала, вече не можех да се сдържам и миг повече. Втурнах се нататък да го пресрещна. Крещях му да побърза, докато още беше твърде далеч, за да ме чуе.

Когато обаче стигна достатъчно близо, за да разчета изражението на лицето му, сполетя ме прозрението, че неговото притеснение се равнява на моето и вероятно дори го надминава. Толкова високо и горчиво, колкото аз му крещях да побърза, та дори и по-високо, той настояваше на свой ред да му кажа къде е Техути и дали е още жива.

Едва тогава осъзнах, че двамата младежи не са в плен на някакво обикновено и преходно увлечение. Ставаше дума за същата величествена и възвишена страст, каквато бях хранил към майката на Техути, царица Лострис. Виждах ясно, че гневът на Зарас, породен от загубата на принцесата, е също толкова разрушителен, както някога беше моят по майка и.

В мига, когато бях принуден да призная този факт, осъзнах също и че светът за трима ни се е променил из основи.

Гледах как Зарас насочва хората си към мен толкова бързо, колкото са способни да галопират камилите. Това бяха величествени животни.

На късо разстояние бедуинските коне щяха да са в състояние да надпрепускат камилите ми, но не можеха да поддържат тази скорост повече от два или три часа. От друга страна за камилите ми не представляваше проблем да тичат цял ден по песъчлива и нестабилна повърхност. Те наскоро бяха изпили порцията си вода. Можеха да минат без глътка повече в течение на над десет дни. В пустинята, подложени на жега, жажда и смазвани от препускането по пясъка, конете щяха да са паднали до утрешния изгрев, а камилите ми - да са свежи и след седмица.

Бях приготвил плана си за действие, докато Зарас се добере до мястото, където бях. Той разполагаше с по един въоръжен войник за всяка камила. Много бързо накарах половината от тях да слязат долу и да се упътят обратно към пещерата пеша, за да застанат на стража при другите две момичета. Разбира се, че по важност безопасността на Беката надминаваше стократно тази на Локсия, но въпреки това бях се привързал към малката критска девойка.

Зарас беше проявил здрав разум да натовари на всяка от камилите пълен мях с вода. Това оправдаваше късното му пристигане. Сега, при условие че половината седла оставаха празни, можех да сменям ездачите на равни интервали. Стана ми приятно да видя също, че Зарас е довел с нас и главния ни водач Ал Намджу. Никой не познаваше околностите по-добре от него.