Уилбър Смит - Пустинният бог

Докато напредвах, не открих нищо в този неземен свят, което да ми подсказва, че тук някога са съществували човек или звяр, докато внезапно не забелязах парченце избеляла от слънцето кост да стърчи от пясъка в краката ми. Клекнах да я изровя и се изненадах, защото се оказа, че това са черепът и късата, зейнала човка на козодой. Сигурно неподходящи ветрове бяха отнесли птицата толкова далеч от обичайните и обиталища.

Обърнах се и се плъзнах надолу по склона на дюната. Ко- гато стигнах дъното, се насочих към входа на подземния басейн. Щом се приближих, чух отвътре изблици на женски смях и плискане на вода.

Зарас беше се върнал преди мен. Той и хората му бяха раз- седлали камилите, бяха ги прибрали под надвисналата козирка на пещерата бяха ги оставили да коленичат там, защитени от пряката слънчева светлина. Мъжете се грижеха за тях и им раздаваха дажбите царевица в кожени торби. Повиках Зарас.

- Откри ли нещо?

- Не, господарю. Нищо.

- Къде е Харун? Не се ли е върнал още?

- Не е, но скоро ще се върне - отвърна той.

Поколебах се на входа на пещерата. Всичко ми се струваше

съвършено нормално и обичайно. Не разбирах причината за усещането за безпокойство, което ме гризеше, но се познавах добре и не го отхвърлих с лека ръка.

Вместо да вляза в пещерата, се обърнах настрани и тръгнах покрай скалната стена в противоположната посока. Вече не се виждах от входа, когато стигнах до място, където в скалата се отваряше тясна пукнатина. Не бях забелязал този дефект преди и го проучих за момент, преди да реша, че може би ще успея да се покатеря до върха на скалата и да видя какво се намира отвъд. Посегнах и колебливо положих длан на голия камък.

Слънцето беше нагряло повърхността така, че пареше като жарава. Дръпнах ръка толкова рязко, че изтървах птичия череп, който все още носех. Засмуках изгорения си пръст и след това се наведох да вдигна черепа. Спрях, преди пръстите ми да го докоснат.

Плътно до скалната стена, там, където вятърът не бе успял още да я изтрие, в утъпкания пясък имаше една човешка следа. Докато се взирах в нея, едната страна на следата се срути в малка лавина от пясък, демонстрирайки колко наскоро е била направена.

Определено не беше оставена от някое от момичетата ми. Това беше следа от голям мъжки крак, обут в сандал с гладка кожена подметка. Все още можех да чуя слабите гласове и от време на време смеха на Зарас и мъжете зад гърба ми. Върнах се бързо до мястото, откъдето бях в състояние да видя входа на пещерата и групата застанали пред нея войници. Един бърз поглед ми стигаше да се убедя изцяло в онова, което вече знаех. Всичките ми хора носеха обикновени военни сандали с подковани с бронз подметки.

Сред нас имаше чужд човек.

Следващата ми мисъл беше за безопасността на момичетата ми. Наклоних глава да се вслушам в гласовете, които все още идваха от дълбините на пещерата. Разпознах два от тях незабавно, но не долавях третия. Опитвайки се да скрия притеснението си от войниците, преминах покрай тях и влязох навътре. Спуснах се бързо по наклонения под до ръба на басейна. Спрях за миг, за да позволя на очите си да се приспособят към сумра- ка, и се взрях в бледите и гъвкави тела, които се търкаляха и гърчеха в тъмните води като танцуващи видри. Да, но там бяха само две!

- Беката! - Провикнах се, повишил глас до ръба на паниката. - Къде е Техути?

Главата и се подаде с червено-златиста коса, прилепнала мокра по цялото лице.

- Излезе навън да поднесе жертва на Сет, Тата!

Това беше техният момичешки евфемизъм за кулминацията на човешкия храносмилателен процес.

- Накъде отиде?

- Не съм я видяла. Каза просто, че излиза навън да го направи.

Техути беше срамежливо дете. Знаех, че ще се скрие добре, преди да изпълни интимна телесна функция. Не би останала в пещерата. Зарас и хората му все още бяха на същото място, където ги видях и преди - скупчени от лявата страна на входа. Отново викнах на младежа:

- Да си виждал принцеса Техути да напуска пещерата?

- Не, господарю.

- А другите ти хора? Някой виждал ли я е?

Те поклатиха глупаво глави.

Техути щеше да ги заобиколи. Вероятно е намерила друг изход от пещерата, казах си аз. Обърнах се и изтичах покрай процепа в скалната фасада, където бях видял чуждата следа.

- Чуй ме, Хор! - Обърнах се към бога, отправих му молитва с пълната мощ на мислите си, освобождавайки странната сила в мен, която се бях научил да черпя по време на дълбока и отчаяна нужда. - Отвори очите ми, о, Хор! Нека прогледна! О, любими боже, нека прогледна!