Уилбър Смит - Пустинният бог

Затворих здраво очи за десет удара на сърцето и когато ги отворих отново, зрението ми беше придобило особен, прозрачен блясък. Великият бог Хор беше ме чул. Гледах с вътрешното си око. Около мен цветовете бяха по-ярки, формите - по- наситени и с по-остри ръбове.

Огледах протежението на дъното на скалната стена и я видях. Това не беше Техути, а спомен къде е била доскоро, като ехо или сянка от нея самата. Беше петно на фона на ярката аура, малък неясен облак. Не представляваше дори човек по форма или силует, но знаех, че това е тя. Танцуваше и се отдалечаваше от мен, придържайки се успорено на утаечната скала.

Инстинктивно разбрах, че я преследват и тя се опитва да избяга от опасността. Можех да усетя страхът да резонира в собственото ми сърце и вкусих ужаса и на опакото на езика си.

- На оръжие, Зарас! - изревах. Не осъзнавах, че съм способен да викна с такава сила. - Остави петима да пазят Беката и Локсия. Останалите на седлата и след мен!

Наясно, че Зарас ме е чул, хукнах, без да поглеждам назад, съсредоточил се изцяло в полупрозрачния облак, който не представляваше Техути, а въплъщаваше самото и естество.

Внезапно ми пораснаха крила. Тичах по-бързо и още по- бързо, но малкото облаче се носеше редом с мен и ме увличаше, все едно бях уловен в кърмовата му вълна. След това внезапно се разтвори в нищото в особена точка пред мен, където утаечната скала завиваше под остър ъгъл.

Яркото сияние угасна пред очите ми и зрението ми се върна към нормалното. Краката ми се забавиха и натежаха, лишени от дарената им от боговете пъргавина. Насилих се да продължа напред, докато стигнах до мястото, където пътеводната ми същина се бе разтворила в нищото. Спрях с дрезгаво хъхрещ в дробовете дъх.

Огледах се трескаво, но не видях нищо. Принцесата беше изчезнала.

След това погледнах към земята под мен и забелязах, че макар зрението ми да е отслабнало, Техути е оставила следи от босите си крака по пясъка там, където бяха защитени от вятъра. Вдигнах очи да ги последвам и видях, че на съвсем късо разстояние изчезват отново, но този път не поради вятъра. По-скоро пясъкът е бил заравнен от краката на мъже, носещи плоски сандали. Не можех да кажа колцина са били, но предположих, че са поне дузина или повече. Беше ми ясно, че Техути е била преследвана от тези мъже. Когато са я догонили и заловили, тя им се е противопоставила. Видях къде и как се е сражавала. Моята принцеса притежаваше силата на побесняла дива котка, но накрая бандитите все пак са я победили.

Заедно са я извлекли до основата на каменната стена. Тук видях поредната цепнатина в скалната фасада, но тази беше по- широка и не толкова стръмна, колкото първата. Беше по-скоро като стълбище, а не като тръба. Знаех, че мога да се изкача лесно по нея, но за камилите се налагаше да се търси друг път, за да стигнат до платото на върха на скалата. Погледнах през рамо и видях Зарас да води първата камила покрай основата на скалата към мен. Щом се приближи, извика настоятелно:

- Какво става, Тайта? Какво искаш да направим?

- Техути е била отвлечена. Сигурно са я причаквали в засада ето тук. Тя се е отлъчила и са я хванали... - посочих цепнатината в скалата. - Извлекли са я нагоре оттук, където камилите ни не могат да минат.

- Кои са тези хора? Откъде са дошли?

- Не знам, Зарас. Не задавай повече безсмислени въпроси. Препускай покрай скалата, докато не намериш начин да я изкачиш. Аз тръгвам след тях!

- Ще пратя половината си хора след теб за подкрепление. След това ще взема другите да обикалят с мен и ще се срещнем от горната страна на скалата.

Не му отговорих - пестях си дъха за предстоящото ми изкачване.

Катерех се равномерно, разпределяйки силата си. Чувах хората на Зарас да напредват подире ми. Макар че всичките бяха много по-млади от мен, запазих преднината си до края.

На половината път до върха на стената отгоре чух гласове. Поспрях за няколко секунди да ги подслушам. Не говоря арабски език перфектно, но разбрах достатъчно, за да схвана смисъла.

Мъжете над мен бяха бедуини и се подканваха един друг да побързат. След това смътно чух писъка на Техути - щях да разпозная този глас където и да е и при всякакви обстоятелства.

Отметнах глава и извиках с надежда да ме чуе:

- Не се бой, Техути! Идвам! Зарас също пристига с всичките ни войници!

Звукът на гласа и ме вдъхнови - захванах да се катеря отново с възобновена сила и целеустременост. След това над себе си чух цвиленето на кон, тропот на копита и дрънчене на сбруи. Хората, които я бяха отвлекли, оседлаваха животните си.