Уилбър Смит - Пустинният бог

- Това място се нарича Мая Кеив - обясни Харун. Успях да си преведа от арабски, че името означава „Водната пещера“.

Харун ни поведе под вертикалната каменна стена, в основата на която се разкриваше напречна цепнатина с нисък покрив. Беше висока само колкото човек да влезе, без да се навежда, но на ширина имаше повече от сто стъпки и беше толкова дълбока и сенчеста, че не можех да различа какво има навътре под скалната козирка.

- Водата се намира във вътрешността на тази пещера - осведоми ни Харун.

Принцесите и Локсия накараха камилите си да коленичат и след това скочиха от дяланите си дървени седла. Поведох ги и трите към входа, а Зарас задържа хората си, за да ни предостави свобода и уединение.

Каменният под постепенно се снижаваше под краката ни, а по време на спускането ни светлината на деня отслабваше и въздухът се охлаждаше, докато контрастът с температурата на напичащото горещо слънце отвън не ни накара да се разтрепе- рим.

Вече можех да подуша водата и да чуя покапването и някъде пред нас. Гърлото ми се сви от жажда. Опитах се да преглътна, но в устата ми имаше твърде малко слюнка. Момичетата задър- паха ръцете ми и ме помъкнаха напред към дъното на склона.

Пред нас се намираше голямо езеро, чиято повърхност блестеше с отразената светлина от входа на пещерата. Същата светлина създаваше илюзията, че самата вода е черна като мастило на сепия. Не се поколебахме, а с радостни викове се хвърлихме в нея, както си бяхме облечени в туники и със сандалите. Коленичих, така че водата достигна до брадичката ми. Погледнах надолу към собственото си тяло и видях, че вместо да е черна, течността беше прозрачна като диаманта, който бях подарил на Техути. Напълних си устата и въздъхнах от наслада.

Пил съм най-прекрасните вина от избите в двореца на фараона в Тива, но никое от тях не може да се сравнява с този божествен и естествен извор.

Момичетата стигнаха до средата на басейна, пръскаха ме и се заливаха една друга; стенеха и пъшкаха от студа. Окуражени от шумотевицата, Зарас и войниците му се спуснаха по наклонения под. На свой ред взеха да крещят и да се смеят и също се хвърлиха в тъмната вода.

Когато изпихме всичко, което можеха да поемат коремите ни, мъжете напълниха водните мяхове, които бяхме донесли с нас, и ги изнесоха при камилите. Зарас не им позволи да свалят товарните животни при езерото. Каменният таван беше твърде нисък, за да минат под него, а и рискът да оцапат тази скъпоценна вода с мръсотията си беше твърде голям.

Харун потвърди собствената ми преценка, че основната група на кервана на този етап е на поне три дни зад нас. Това не ме притесняваше особено, защото момичетата бяха уморени от пътуването и една почивка щеше да им даде възможност да възстановят силите си.

Онова, което ме притесняваше, беше нашата уязвимост на това място. Местоположението на водния кладенец несъмнено беше добре известно на бедуинските племена на стотици левги околовръст. Може групата ни да беше малка, но нашите животни, оръжия и брони бяха високоценени от племената и щяха да събудят апетита на престъпниците. Ако научеха за присъствието ни до водния кладенец и знаеха колцина са малкото членове на отряда ни, щяхме да сме в огромна опасност. Трябваше да бъдем нащрек, за да сме сигурни, че няма да ни хванат в миг на невнимание.

Веднага щом Зарас и мъжете му се освежиха, аз ги изведох от пещерата, поставих стражи и организирах защитата ни, за да подсигуря района.

След това взех със себе си Зарас и Харун, за да проуча близките околности и да потърся признаци, че наоколо може наскоро да е имало други хора.

И тримата носехме пълно въоръжение. Бях преметнал дългия си лък през рамо, а през другото - колчан с трийсет стрели. В допълнение, бронзовият меч висеше в ножницата си на дясното ми бедро.

Разделихме се, когато стигнахме до върха на най-близката дюна. Но преди това се споразумяхме да се срещнем отново в Мия Кеив, преди слънцето да стигне до зенита си, което щеше да се случи след около час. Пратих Зарас да направи кръг в северна посока, а Харун - да проучи нещо, което приличаше на следа от керван в долината под нас. Аз пък продължих по високата дюна на юг.

Трудно беше да останеш незабелязан, защото този тип терен почти не предоставяше прикритие, но се постарах да се държа далеч под хоризонта, на фона на който врагът можеше да ме забележи от голямо разстояние.

Скоро се оказах омагьосан от този пейзаж, тъй гол и мрачен, но в същото време и призрачно прекрасен. Беше същинска безкрайност от дюни, които приличаха на полюшване на спокойно море - гладки и нежни като тялото на прекрасна жена, лишено от твърди ъгли, сочно и изваяно. Вятърът неуморно гризеше върховете на тези вълни от пясък и те променяха формата си направо пред очите ми. Всякакви стъпки и следи от копита много бързо губеха очертания и изчезваха напълно за минути.