Уилбър Смит - Пустинният бог

Докато се мятахме на седлата, всеки ездач - повел резервна камила на допълнително въже зад себе си и с успокоително бълбукащи и гъргорещи водни мяхове, направо бях готов да заложа торба сребърни меми, че ще догоня Ал Хаусауи преди обед на следния ден.

Вятърът бе затихнал до лек полъх, но все още беше твърде горещ, за да ни облекчи по-осезаемо. Поне вече нямаше силата да изтрива следите на Чакала, преди да сме имали възможност да ги прочетем. Държах камилите на ход, чиято скорост бях преценил внимателно.

Пресмятах времето по ъгъла на слънцето и три часа по- късно вече виждах, че сме наваксали значително спрямо плячката си. Спряхме за кратко да сменим животните и позволих на всеки от хората си да пийне по две чаши вода, преди да потеглим отново. Не се насилвахме все още, но се движехме с люлеещ се тръс, на който единствено камилите са способни да придадат такава лекота и небрежност.

След още два часа получих положително доказателство, че изтощаваме бегълците. Стигнахме до един от конете на Чакала, който се беше пречупил и куцаше полека по следата, оставена от табуна му. Изпитах мрачно задоволство от напредъка ни и споделих със Зарас, че се надявам да успеем да догоним бандитите още преди падането на нощта.

Това мнение се оказа твърде прибързано. Час по-късно стигнахме до първото им разцепване. Вдигнах ръка, за да дам знак на отряда си да спре. След това го потвърдих със словесна команда за Зарас.

- Нека мъжете слязат и се поразходят. Може да пият по две чаши вода. Но трябва да стоят назад и да внимават да не объркат следите, преди да съм ги прочел.

Разделянето пред потерята е стар бедуински номер, който се състои от разцепване на групата им на две равни части. След това всяка потегля в различна посока. В този случай беше два пъти по-ефективно, понеже нямаше начин да отгатнем коя от двете групи е взела Техути със себе си. Щяха да ни принудят да разделим собствените си сили, за да последваме и двете.

Слязох от седлото и връчих юздите на камилата си на Зарас, да я подържи вместо мен. Продължих напред пеша, пристъпвайки предпазливо, докато стигнах до мястото, където бандата беше се разделила. Видях, че не са слизали от седлата. Така не бях в състояние да различа следите на Техути. Приклекнах и отново призовах боговете си за помощ.

- Велики Хор, позволи ми да видя! Отвори тези слаби, слепи очи и ми покажи пътя, моля те! Отвори очите ми, любими Хор, и ще ти принеса кръвна жертва за услада на сърцето ти!

Затворих очи и се вслушах в туптенето на сърцето си за двадесет удара, преди да ги отворя отново. Озърнах се внимателно, но зрението ми не беше променено. Пустинята си оставаше същата. Нямаше призрачно сияние да осветява жестоките пясъци; нямаше танцуващи сенки, които да ме водят.

След това чух глас и наклоних глава да разбера думите му. Но това беше само вятърът, който стенеше сред дюните. Бавно завъртях глава и оставих полъха му да погали ухото ми. Тогава до мен достигна и ясният и, макар и тих глас:

- Нека Хатор ти покаже пътя!

Гласът принадлежеше на Техути.

Бързо се извърнах в очакване да я видя до рамото си. Но принцесата не стоеше там. Затворих очи и зачаках малкото чудо, което знаех, че ще се случи. Мълчаливо сведох глава и стиснах клепачи, като отправих към богинята Хатор молба за прошка заради неотдавнашните злостни мисли, които и бях изпратил.

- Имаме нужда от теб, сладка Хатор! Ние с Техути се нуждаем от помощта ти!

Внезапно пред затворените ми очи започна да се разиграва сцена отпреди няколко години. Ние с Техути седяхме в малка тръстикова лодка и плавахме по свещените води на Нил. Принцесата се усмихваше радостно и беше вдигнала подаръка, който току-що и бях дал, за да отпразнуваме напъпването на червеното цвете на нейната женственост. Беше прелестно бижу, в което бях вковал цялата си любов и уменията си. На изящна верижка висеше мъничка златна глава на Хатор, рогатата богиня на любовта и девствеността.

Все още ухилена до уши, Техути надяна златната верижка на шията си и с две ръце я закопча отзад. Златната глава увисна в копринената долина между гърдите и и образът на богинята ми се усмихна загадъчно. Спомних си точните думи на принцесата:

- Винаги ще я нося, Тата! Всеки път, когато я почувствам да се допира до кожата ми, ще си мисля за теб и любовта ми към теб ще нараства!

Тя беше удържала на обещанието си. Всеки път, когато се събирахме - дори след кратка раздяла, - Техути ми показваше висящия на златната си верижка амулет и след това го докосваше до устните си.