Уилбър Смит - Пустинният бог

Червеният камък обаче служеше и за затворническа килия на Чакала. Отрязваше му всякаква възможност за отстъпление. Той трябваше да преговаря за размяна с нас - животът на хората му и неговия собствен срещу този на моята принцеса.

Водени от Зарас, напредвахме бавно към мястото, където Чакала ни очакваше неподвижен.

Сега вече виждах, че конете на бедуините до един са станали жертва на жаждата и тежките условия. Арабите бяха довлекли последните няколко трупа в полукръг, обърнат навън към нас. Зад тази самоделна и патетично недостатъчна барикада бяха приклекнали сега оцелелите. Над нея стърчаха само теметата на главите им, които се показваха заедно с върховете на копията и извитите остриета на ятаганите.

Щом се приближихме, стана ясно, че поне трима от арабите държат лъкове с приготвени стрели на тетивите, готови да полетят към нас всеки момент. Но бедуините не са стрелци със сериозни умения. Лъковете им са смехотворни, с половината от обсега на могъщото извито оръжие, което беше скрито под одеялото под коляното ми, за да ми е подръка.

Сега всичко зависеше от това колко близо до тези мизерни укрепления ще успее да ме заведе Зарас, преди Ал Хаусауи да спре нашето приближаване. Преценявах скъсяващия се обсег с всяка крачка, която камилата правеше под мен.

Стигнахме до критичната точка, след която знаех, че мога да понижа траекторията си и да достигна всеки от арабите със стрелата си, без страх да ударя каменния таван, увиснал над главите им. Изсумтях с облекчение. Всяка крачка, направена от камилата ми оттам насетне, само ме поставяше в по-изгодна позиция.

Яздещият в редицата пред мен гвардеец ме засланяше от погледите им, така че се пресегнах и стиснах бойния си лък. След това, без да свеждам очи, със свободната си ръка избрах една от стрелите на колана си. Положих я от горната страна на захвата си върху лъка и я задържах там с показалеца на лявата си ръка.

Камилата ми ме понесе напред още пет бавни и достолепни крачки, преди в средата на редицата бедуини един от мъжете да се изправи на крака и да се обърне с лице към нас. Той отметна качулката на бурнуса си, за да разкрие лицето си, и изрева срещу нас на арабски:

- Спрете! Нито крачка напред!

Ехото на гласа му изтътна в покрива от варовик над главата му.

Разпознах го веднага като чернобрадия насилник, който бях видял преди три дни да мята гневно Техути на седлото си, докато ми се хили изпод вдигнатата си ръка. Това впечатление се потвърди незабавно, щом викна отново:

- Аз съм Ал Хаусауи, военен вожд на бедуините. Всички се боят от мощта ми!

Той посегна надолу и иззад трупа на коня си, където я беше скрил, изправи Техути на крака.

Сега я държеше така, че да можем да я видим и да познаем лицето и. Лявата му ръка беше стегната около гърлото и изотзад, задавяйки я до степен да не смее да се бори или да извика, а с десницата стискаше меч. Тялото на принцесата го прикриваше, докато арабинът ни стрелкаше със злобен поглед иззад рамото и.

Ал Хаусауи беше съблякъл от Техути и последното парцалче. Знаех, че го е сторил, за да я унижи и да демонстрира колко цялостно я е покорил. Крайниците и изглеждаха стройни и детински крехки в сравнение с масивната космата ръка, която я стискаше за гърлото. Кожата на голото и тяло беше млечно- сияйна като седеф. Очите и бяха така ококорени от страх, че сякаш изпълваха цялото и лице.

Зарас скочи от гърба на камилата си и все още вдигнал обърнатия си меч, тръгна полека към мястото, където Ал Хаусауи държеше Техути. Вдигна забралото на шлема си и разкри лицето си досущ както арабинът бе сторил преди това.

Видях как ужасът се оттича от очите на Техути, щом тя разпозна Зарас, и го заменя трескавата светлина на смелостта и надеждата. Устните и помръднаха, изричайки името му, но звукът бе приглушен от дебелата ръка около гърлото и.

В този миг ме преизпълни гордост за нея - същата, каквато бях изпитвал към майка и навремето. Но затворих съзнанието си за тези отвличащи ме мисли и спомени. Очите ми премериха обсега, а умът ми пресметна ъгъла и отклонението на стрелата ми в полет.

Усетих лек ветрец по лявото си рамо, но видях, че там, където стои, Ал Хаусауи е защитен от него заради огромната буца варовик. Само майстор стрелец можеше да е уверен в подобна мишена: първо вятърът отнасяше надясно, но следваше ивица неподвижен въздух, през която стрелата щеше да пада последните няколко кубита, за да порази целта си.

Ал Хаусауи беше побеснял, замеряше ни с обиди и предупреждаваше Зарас да стои там, където се намира, и да не се приближава повече. Държеше късия си меч в дясната си ръка и притискаше върха на бронзовото острие под челюстта на Техути, в меката гънка на гърлото и. Изкрещя по посока на Зарас: