Уилбър Смит - Пустинният бог

Вече падаше здрач, когато превързах корема на пациента си с ленени ивици, откъснати от полите на робата ми, и го положих на пода на укритието му. Двамата с Техути седнахме от двете му страни, готови да му предоставим каквито удобства и утеха бяха по силите ни.

Когато Зарас изпадна в делириум, започна да бълнува и да се бори с въображаеми и истински демони, които се събираха около постелката му, Техути легна до него и го взе в обятията си. Прегръщаше го силно и му запя.

Разпознах приспивната песен. Беше една от онези, които царица Лострис пееше на дъщеря си, когато тя самата беше бебе. Постепенно Зарас се успокои.

Около укритието, в което се бяхме настанили тримата, гвардейците му запалиха кръг от стражеви огньове. Мисля, че се молеха за капитана си така, както и ние. В течение на цялата дълга и гореща нощ чувах мърморенето на гласовете им.

Заспал съм по някое време призори. Не бях в състояние да сторя нищо повече, освен да събирам сили за упокойната молитва на душата, която, както си знаех, скоро щях да бъда призован да изпълня.

Усетих малка гореща длан да ме стиска за рамото и се събудих незабавно. През процепите в покрива на убежището ни видях, че утрото не е далеч. Бях поспал съвсем малко, но се чувствах толкова виновен, сякаш съм извършил убийство.

- Какво има, принцесо?

- Кожата му пари. Зарас гори отвътре. Толкова е горещ, че направо ме боли да го пипам!

Имах подръка подпалка от кедрова кора. Пъхнах връхчето и в гаснещата жарава на огъня и я подухнах. Когато избухна в пламъче, запалих маслената лампа в основата на постелята и се приведох над Зарас.

Лицето му беше зачервено и блестеше от пот. Очите му бяха отворени, но невиждащи от треската. Когато се опитвахме да го задържим неподвижен и да го успокоим, той замахваше към нас. Въртеше глава насам-натам и крещеше проклятия срещу ни.

Очаквах това да се случи. Познавах добре изгарящата треска, която е предвестник на влошения отток на течностите на духовете. Бях виждал много случаи, в които се проявяват почти същите симптоми. Те всички бяха завършвали със смъртта на пациента. Но държах в готовност първата си защитна линия.

Призовах шестимата си помощници и заедно успяхме да увием Зарас в пашкул от одеяла, така че да не е способен на друго, освен да мърда глава. След това напоихме одеялата с кофи с вода и им вяхме, за да ускорим изпарението. Това смъкна температурата на тялото му дотолкова, че той взе да трепери от относителна хладина.

Поддържахме процедурата почти цяла заран, но до обед силата на Зарас започна да намалява. Той следваше същия курс, изминат от предишните ми пациенти с нарушен духовен отток. Вече нямаше сила да се съпротивлява на лечението, което му прилагах.

Не издаваше нито звук, само тракаше със зъби. Кожата му бе добила бледосин оттенък.

Развихме одеялата и Техути отново го взе в ръце и ме погледна над мокрото му и треперещо тяло.

- Ти каза, че можеш да го спасиш, Тайта! Сега обаче разбирам, че не си способен на това.

Силата на отчаянието и ме поряза толкова дълбоко, колко- то мечът на Чакала бе ранил Зарас.

По време на изгнанието, когато хиксоските нашественици прогониха от родните земи народа ни, египтяните, ние избягахме на юг през праговете на Нил в най-отдалечените части на Африка. В течение на много години скиталчество оцелявахме в пустошта, докато не станахме достатъчно силни да се върнем и да спечелим отново каквото ни се пада по рождение. През това време се научих да познавам и разбирам чернокожите племена. Те имат умения и особени способности, на които завиждах. Особено ме привличаше племето шилук 23и аз се сприятелих с мнозина от тях.

В това племе имаше много стар шаман на име Умтагас 24. Съплеменниците му го смятаха за примитивен вещер, сдружил се с демоните. Те твърдяха, че се намира само на едно стъпало над дивите животни, които изобилстваха в онези далечни южни земи. Но с времето аз стигнах до извода, че той е мъдрец и е проумял много неща, които убягваха на нас, бездомниците от севера. Той ме научи на много повече, отколкото аз бях способен да му покажа.

Когато тежестта на годините най-сетне го пребори и му оставаха броени дни до смъртта, Умтагас притисна в дланите ми кожена торбичка с изсушени от слънцето черни гъби от вид, който не бях виждал дотогава. Бяха покрити с дебела зелена плесен. Предупреди ме да не махам плесента, понеже е съществена съставка от лечебната сила на лекарството. След това ми обясни как да приготвям отвара от тези гъби, като ме осведоми и че тя убива по-често, отколкото лекува. Трябвало да я употребявам само когато е единственото, което стои между пациента ми и отвъдното.