Уилбър Смит - Пустинният бог

В този случай обаче самодоволството ми бе разбито на парченца от шумотевицата, която ме посрещна при завръщането ми зад господарската ограда. Всъщност я дочух още докато се намирах на известно разстояние оттам. Плачът и отчаяните викове и писъците на горчиво съжаление се разнасяха съвсем ясно в пустинния въздух. Хукнах нататък, убеден, че право в сърцето са ни поразили трагедия и смърт.

Когато влязох зад оградата, открих, че прислужничките и слугите на принцесите направо са изгубили ума и дума от ужас. Те бяха неспособни да отговорят на настоятелните ми въпроси. Толкова бях изгубил търпение заради глупостта им, че хванах една от нубийските девойки за раменете и се опитах с тръскане да и наместя мозъка в главата. Това се оказа неразумна идея. Обкръжаващата ме трагична шумотевица прерасна в пълна лудница.

Побързах да пусна малката мизерница и я уверих, че нямам намерение да я пребивам, а след това се насочих към централната шатра, която принадлежеше на Техути. Когато влязох, се наложи да си проправя път през тълпа от шумно пригласящи жени, за да стигна до принцесата си, която лежеше на леглото си. Беше се проснала по корем, със заровено в шепи лице. Цялото и тяло се разтърсваше от хлипове.

Веднага щом чу гласа ми, тя скочи от леглото и се хвърли в обятията ми.

- Какво има, мъничка моя? Да не е умрял някой? Каква ужасна трагедия ти се е случила?

- Пръстенът ми! Изгубих си пръстена... и съм сигурна, че някой го е откраднал.

- Какъв пръстен? - за момент останах озадачен.

Тя вдигна лявата си ръка, изпънала и петте си пръста.

- Пръстена ми го няма! Онзи, който ти ми подари - магическия диамантен пръстен, който ми донесе от крепостта Да- миета.

- Успокой се. Ще го намерим, не се притеснявай... - бях облекчен от нищожното естество на катастрофата.

- Но какво ще стане, ако не го намерим? Това е нещото, което обичам най-много на света! Ще се самоубия, ако изчезне!

- Първо нека махнем всички тези жени оттук, за да можем да поговорим спокойно и разумно по въпроса!

Използвах жезъла си и най-убедителните си слова, за да избутам кудкудякащото ято от шатрата. След това се върнах да приседна на леглото до Техути и да я хвана за ръката.

- А сега ми разкажи кога за последно видя пръстена - приканих я аз.

Тя поумува върху въпроса, а аз следях изражението и, до- като осъзнавах, че въпреки всичките хлипове, самобичуване и заплахи за самоубийство в прелестните и очи няма нито една сълза. Всъщност сега, когато бяхме сами, принцесата ми се стори доста спокойна, дори като че ли самодоволна. Подозренията ми незабавно надигнаха глави.

- О, ами да! Сега се сетих! - Лицето на храненицата ми се озари от театрално облекчение. - Спомних си. Знам къде може да съм го изгубила. Точно преди да тръгнем от Мия Кеив вчера следобед, трите с Локсия и Беката отидохме да поплуваме за последно в пещерното езеро. Помня, че преди да влезем във водата, свалих пръстена от пръста си и го поставих в същата цепнатина на скалата, където винаги го слагам, за да не го загубя. Сигурно съм го оставила там.

- Сигурна ли си? Възможно ли е да си го изпуснала другаде? - попитах сериозно по сценария на приумиците и измислиците и.

- Да, сигурна съм. И не, не може да съм го изпуснала другаде - увери ме Техути също така искрено.

- Добре, в такъв случай всичко е лесно - усмихнах и се аз. - Няма нужда да се тревожиш повече, мила моя. Ще пратя полковник Хюи обратно до Мия Кеив да намери пръстена ти. На най-бързия си кон той ще успее да иде и да се върне още преди утре сутрин.

- Но... - предложението ми я свари неподготвена. Тя притеснено взе да чупи ръце. - Но... аз не искам да пращаш Хюи!

- Защо не? - попитах невинно. - Той е добър човек.

- Мисля... - тя замлъкна в опит да намери убедителен довод. Дадох и достатъчно време да измисли следващото си извинение. - Ами, ще бъде трудно да обясня на Хюи точно къде съм го оставила. Той е чужденец. Египетският му не е много добър.

Упорито се взирах в Техути и тя не можеше да се насили да срещне погледа ми.

- Може и да има чужд акцент, но египетският му е достатъчно добър да командва батальон - отхвърлих довода и, но тя се изправи веднага.

- Нямам вяра на Хюи. Знаеш как унижи горката малка Беката. Като нищо ще открадне пръстена. При него всичко е възможно.

- Може би в такъв случай ще е по-добре лично да се върнеш при пещерата, за да си потърсиш украшението?

- Не бях се сетила за тази възможност! - възкликна ентусиазирано Техути, напътила ме към заключението, което целеше през цялото време. - Но ти си прав, Тайта. Ще трябва да отида лично.