Уилбър Смит - Пустинният бог

За да намали риска да се срещнем с хиксоски войници, Ал Намджу се придържаше източно от синайския провлак, който свързва Африка с Азия. Най-сетне излязохме на каменистия южен бряг на Средно море, близо до финикийското пристанище Ушу. То е разположено приблизително на половината път между шумерската граница и тази част от Северен Египет, която все още е в ръцете на хиксоските нашественици.

Оставих Зарас и хората му да лагеруват извън пристанището и тръгнах на разузнаване с четирима специално подбрани помощници и две магарета, натоварени със златни кюлчета, скрити в кожени чували с царевица. След три дни пазарене с търговците в пристанището се сдобих с три средноголеми галери, които да излязат на брега под финикийския Храм на Мел- карт. Всеки от тези кораби беше способен да превозва по сто човека. Струваха ми скъпо и в донесените от Тива чували с царевица остана твърде малко злато.

Пуснах из пристанището слух, че отряд наемници пътува на изток, за да предложи услугите си на асирийския цар Ал Ха- тур, който е обсадил град Бейрут. Отплавахме в мига, в който и последният от войниците на Зарас стъпи на борда на галерите. Когато достигнахме дълбоки води и все още се виждахме от наблюдателниците на Ушу, завихме и загребахме на изток към Ливан. Но щом изгубихме земята от поглед, промених курса и се върнахме обратно към Египет и към делтата на Нил.

От брега полъхваше лек бриз и ни помагаше. Вдигнахме платната и на равни интервали сменяхме гребците на дългите гребла. Подминахме отново Ушу, но плавахме в обратна посока. Държах корабите ни зад хоризонта и извън видимостта на пристанището.

Макар че на борда на всяка галера имаше по над седемдесет души, поддържахме добра скорост и под носа на всеки кораб се къдреше белопенна вълна. Късно следобед на втория ден прецених, че критската крепост Дамиета е на по-малко от сто левги пред нас.

Разбира се, аз се намирах заедно със Зарас на водещата галера и му предложих, докато оставяхме Ушу зад гърба си, да се приближим до брега и да се придържаме към него. Беше ми много по-лесно да навигирам и да пресмятам местоположението ни, когато имах под око твърда земя за ориентир. Най-накрая, когато слънцето вече докосваше повърхността на морето пред нас и мракът се сбираше зад гърба ни, посочих на наблюдателя закътан, но пуст залив сред златни дюни. Приближихме се, киловете ни заораха в дъното и войниците скочиха през борда, за да извлекат галерите на сушата.

Пътуването от Тива до сегашното ни място за нощуване беше дълго и изтощително, но пък се намирахме само на няколко левги от целта си. Тази вечер лагерът бе обхванат от възбуда и предчувствия, в треска от вълнение, каквото дори най-храбрите изпитват в навечерието на битката.

Зарас беше избрал двама от най-добрите си мъже да командват другите две галери. Първият се наричаше Дилбар. Той беше снажен и красив, с мускулести рамене и здрави ръце. От първата ни среща насам постоянно привличаше вниманието ми и печелеше одобрението ми. Очите му бяха тъмни, погледът пронизваше, но на дясната буза имаше лъскав розов белег от рана с меч. Той ни най-малко не разваляше красотата му. Кога- то даваше нареждания, подчинените му реагираха с готовност и пъргавина.

Командирът на третата галера беше набит мъж с широки рамене и бичи врат. Наричаше се Акеми. Беше веселяк с тътнещ глас и заразителен смях. Любимото му оръжие беше брадва с дълга дръжка. Именно Акеми дойде при мен, след като войниците похапнаха.

- Ваше благородие Тайта! - Той ми отдаде чест. Когато за първи път войниците използваха тази титла, меко възразих, че не съм достоен да я нося. Те пренебрегнаха възраженията ми и аз не настоявах повече. - Нашите ме помолиха да попитам ще ни окажете ли честта да им попеете тази вечер!

Имам превъзходен глас и под пръстите ми лютнята се превръща в божествен инструмент. Рядко намирам сили да откажа на молби от този род.

В нощта преди битката за Дамиета избрах за войниците „Елегия за царица Лострис“. Това е една от любимите ми композиции. Слушателите се събраха около мен и лагерния огън, а аз им изпях всичките сто и петдесет куплета. Най-добрите певци в отряда се присъединиха към припева, а останалите ни припяваха. Накрая сред публиката ми почти не бяха останали непросълзени очи. Собствените ми сълзи по никакъв начин не бяха попречили на мощта и красотата на изпълнението ми.

С първите проблясъци на зората лагерът ни закипя. Хората ни вече можеха да свалят бедуинските одежди и кърпи за глави и да отворят торбите, в които криеха хиксоските си брони и оръжия. В по-голямата си част броните бяха изработени от подплатена кожа, но шлемовете бяха бронзови, с метални на- носници. Всеки войник притежаваше мощен извит лък с колчан кремъчни стрели, увенчани с боядисани по хиксоски обичай пера. Мечовете си носеха в ножници, закопчани на гърба, така че дръжката да стърчи над лявото рамо, удобна за изваждане. Бронзовите остриета не бяха с прав ръб като обикновените египетски оръжия, а извити по източна мода.