Уилбър Смит - Пустинният бог

Проследих как Зарас се съсредоточава и мята харпуна с острието напред право във водата под себе си. Дръжката на тежкото оръжие потрепери, когато то удари грамадната риба, която, пронизана от кремъчното острие, в предсмъртния си гърч понесе харпуна надолу под повърхността.

Зарас отскочи обратно на палубата и стисна изплъзващото се въже, което се устреми към водата. От скоростта то се замазваше пред погледа, а от триенето на грубата тъкан в дървената настилка започна да се вдига дим. Трима други от екипажа скочиха да помогнат на командира си, вкопчиха се във въжето и се сбориха да укротят рибата и да я изравнят с кораба.

Четирима други войници последваха примера на Зарас и всеки от тях извади харпуна си от мястото му под пейката и изтича с него на планшира. Скоро откъм всеки борд на галерата имаше групички борещи се войници, които крещяха от възбуда, ругаеха и си подвикваха един на друг неясни нареждания, докато се сражаваха с масивните твари.

Една след друга рибите бяха извадени на борда и пребити до смърт. Преди и последната пронизана с харпун хубавица да бъде убита и изкормена, останалите от могъщия пасаж потънаха назад в дълбините също тъй внезапно и чудотворно, както и бяха се появили.

Тази нощ излязохме на брега и на светлината на готварските огньове на пясъка пирувахме със сочното месо на тона. То е най-ценният деликатес във всички морета. Войниците подправиха месото само с малко сол. Някои от тях не дочакаха да го изпечем на жаравата и го погълнаха сурово и кървящо. Поляха го с глътка вино от меховете.

Знаех, че на следващата заран ще кипят от сила и бойна страст, щом само мернат за първи път врага. За разлика от царевицата и другите зърнени храни, месото събужда демона в сърцето на боеца.

Така че тази нощ им изпях „Балада за Танус и Синия меч“. Това е бойният химн на Сините и той ги запали до един. Всички се присъединиха към припева, независимо дали ги биваше да пеят, и след това в очите им остана да пламти светлината на войната. Бяха готови да се изправят пред врага.

На следващата сутрин се качихме на галерите още щом утрото ни дари с достатъчно светлина, за да различаваме рифовете и да намерим безопасен път между тях.

Колкото по-близо стигахме до многото устия на нилската делта, толкова по-уверен ставах за местоположението ни, дока- то в късния следобед не подминахме естуарово устие, което бе оградено от източната страна от нисък, горист нос и от запад - от оголен кален склон. На носа с лице към морето бе издигната проста кула от пръстени тухли, боядисани с вар. Покривът на постройката беше паднал, също и по-голямата част от обърнатата и към морето стена. Въпреки това стоеше здрава достатъчно голяма част от нея, за да се уверя, че това е маркерът за Дамиетския канал, вероятно издигнат от някой отдавна мъртъв египетски моряк.

Изтичах към основата на единствената мачта и се изкате- рих по нея, докато стигнах до наклонената рейка на триъгълното платно. Увих крака около нея и прегърнах мачтата. От тази наблюдателница имах ясна видимост към сушата и веднага за- белязах квадратните очертания, явно дело на човешка ръка, на постройка, която едва-едва надничаше над върховете на дърветата, далеч навътре в сушата. Също като маркера на канала и тя беше варосана. Грам съмнение нямах, че това е наблюдателната кула на минойската търговска крепост и съкровищницата, която търсехме. Спуснах се надолу по мачтата и щом стъпалата ми удариха в палубата, извиках на кормчията:

- Сложи си шлема! Дай три пункта дясно на борд!

Зарас закрачи през кораба към мястото, където се намирах.

- Така ли? - попита той.

Обикновено е гениален и досетлив, но в мигове като този става човек на бързите решения и дори още по-бързите реакции.

- Така! - съгласих се и за миг той се ухили студено и кимна късо към кормчията в потвърждение на заповедта ми. Завихме към открито море. Другите две галери ни последваха послушно. На пръв поглед бяхме се насочили встрани от брега. Щом подминахме следващия нос обаче и останахме скрити от наблюдателите във всички кули на Дамиетската крепост, наредих нова промяна на курса. Обърнахме право към лабиринта от блата в делтата.

От картата си знаех къде да търся сигурно място за пускане на котва. Свалихме мачтите и ги положихме на палубите, а с помощта на прътове се оттласквахме от гъсто обраслите с папирус и камъш брегове към закътаната лагуна, която бях избрал. Тук бяхме напълно заслонени от гъстата растителност. Закотвихме галерите в плитките мътни води на една дължина разстояние и с килове на косъм от тинята на дъното. Спокойно можехме да изгазим между тях, като на най-дълбокото водата в лагуната стигаше само до брадичките ни.