Уилбър Смит - Пустинният бог

По мое предложение фараонът назначи Зарас за командир на експедицията. Макар да беше млад, само на двадесет и пет години - почти на същата възраст като самия ни владетел, - За- рас вече бе си изградил сериозно име, както свидетелстваше и военното му звание. И преди многократно бях работил с него и знаех, че репутацията му има стабилна основа. Но още по- важен беше фактът, че той се прекланя пред мен.

Преди да ме освободи обаче, фараонът Тамоз постави в ръцете ми държавния ястребов печат. Това беше начинът да делегира всичката си власт на приносителя му. Онзи, у когото се намираше този печат, отговаряше само лично пред фараона. Пред смъртна заплаха никой нямаше право да го разпитва или задържа по време на изпълнение на господарската повеля.

Прието беше фараонът да връчва ястребовия печат на избрания от него емисар пред старшите членове на двора си и с тържествена церемония, но осъзнавах, че е решил да го стори в пълна тайна в такъв чувствителен случай като този. Въпреки това бях потресен от доверието, което бе ми оказано.

Паднах на колене и опрях чело в земята пред повелителя си. Но фараонът се наведе и ме изправи на крака.

- Никога не си ме подвеждал, Тайта! - Той ме прегърна. - Знам, че няма да го сториш и сега!

Незабавно се отправих да търся Зарас. Внуших му важността на мисията ни и възможността, която му предлага тя, за да завоюва благоразположението на фараона. Успехът в тази мисия щеше да му помогне да стъпи стабилно на пътя към напредъка и към добронамереността на господаря ни. Той се опита неубедително да скрие възхитата си от мен.

Двамата съставихме списък с 220 души, които да образуват нападателния ни отряд. В началото Зарас беше непоклатим, че този брой ще е недостатъчен да свали критския гарнизон от близо две хиляди. Когато му обясних конкретните обстоятелства, които не бях споделил с Атон и дори с фараона, той прие плана ми в неговата цялост.

Позволих му сам да избере хората си. Настоях единствено всички подбрани от него войници задължително да притежават способността да говорят свободно хиксоски. Зарас беше твърде млад, за да е участвал в изгнанието в Нубия, когато хиксоси- те превзеха Южен Египет. Всъщност той беше мобилизиран в хиксоските легиони на шестнадесетгодишна възраст. В резултат можеше да говори езика сякаш му е майчин и да минава за техен войник при всякакви обстоятелства. Въпреки това беше верен египтянин и сред най-първите, обърнали се в истинската си народност, когато фараон Тамоз ни поведе през праговете, за да смажем хиксосите в битката при Тива и да подгоним оцелелите сред тях в паника и объркване обратно на север.

Хората, подбрани от Зарас в състава на нападателния отряд, бяха отлично обучени и подготвени, най-вече от самия него. До един бяха както войници, така и моряци, и когато не тренираха с бойните си колесници, прекарваха повечето си време като военен екипаж на борда на речни галери. Нямаше на какво повече Зарас да ги обучава.

Помолих го да раздели този отряд на малки части, всяка от по петнадесет-двадесет души, така че да не привличат особено внимание към себе си, докато напускат град Тива.

Когато показах държавния ястребов печат на капитана на градската стража при портите, той не ми зададе никакви въпроси. В течение на три последователни нощи малките групички войници на Зарас се изнизваха от столицата през часовете на мрака и се насочваха към пустошта на изток. Събираха се в руините на древния град Акита, където ги очаквах самият аз.

Бях докарал с мен каруци, натоварени с автентични хиксоски шлемове, брони, униформи и оръжия. Това беше само малка част от плячката, иззета от врага в битката при Тива.

От Акита поехме на изток към бреговете на Суецкия залив в северния край на Червено море. Върху униформите и оръжията си войниците ни бяха надянали бедуински роби.

Ние със Зарас яздехме пред основната маса на отряда. Ко- гато другите ни догониха, ние вече ги очаквахме в малкото рибарско селце Ал Надас на брега на залива.

Зарас беше наел водач, с когото бе работил и преди и когото препоръчваше горещо. Наричаше се Ал Намджу. Беше висок, мълчалив и едноок. Посрещна ни в Ал Надас.

За да ни прекара до източния бряг, Ал Намджу беше наел от селяните всички налични рибарски лодки. На това място заливът беше по-малко от двайсет левги широк и можехме да видим от другата му страна ниските хълмове на Синай.

Пресякохме го през нощта и само звездите ни сочеха пътя. На източния бряг на залива стъпихме на сушата близо до друго малко рибарско селце - Зуба, където ни чакаше един от синовете на Ал Намджу. Той беше довел над сто магарета, наети да носят тежкото ни снаряжение. Докато стигнем до Средно море, все още ни предстоеше преход на север от над двеста левги, но хората ни бяха тренирани до върхова кондиция и се придвижвахме бързо.