Уилбър Смит - Пустинният бог

След това се случи извънредно необичайно събитие - нещо, за което бях напълно неподготвен. Втори кораб, във всяко отношение почти идентичен на първия, взе завоя на канала и с гребане подмина мястото, където се криехме. Той също газеше дълбоко, понесъл тежък товар.

След това, за мое крайно изумление и наслада, трета тежко натоварена трирема се зададе по канала и преплава покрай нас, следвайки другите си две сестрици на път към крепостта.

Веднага си дадох сметка какво се случва. Преди три месеца мои агенти ме бяха предупредили, че три кораба се подготвят за отплаване от колониалното критско пристанище Агафер. На тази информация обаче и бе отнело месеци наред да стигне до мен. Междувременно дългоочакваният конвой сигурно е бил задържан от непредвидени обстоятелства, най-вероятната причина за това - неподходящото време. Агентите ми надали са били в състояние навреме да ме предупредят за отложеното му плаване.

Бях очаквал да стигнем до Дамиета много след като конвоят е пристигнал, разтоварил и потеглил обратно към Агафер.

Шансът да се озовем в Дамиета по същото време като конвоя със съкровището беше толкова малък, че сигурно самите богове са се намесили да го нагласят. От най-ранна възраст си знам, че съм любимец на боговете, особено на великия Хор, комуто се кланям. Как иначе ще се окажа надарен по рождение с толкова много таланти и добродетели? И как ще съумея да преживея толкова ужасни страдания и смъртни опасности, които несъмнено биха умъртвили всеки смъртен, по-нищожен от мен? Как иначе ще съм в състояние да остана млад и красив и с все тъй остър ум, когато всички около мен се сбръчкват, поси- вяват и се сгърчват под натиска на годините? В мен има нещо, което ме отличава от другите простосмъртни.

Това беше поредният пример за благоразположението и добронамереността на Хор. Прошепнах благодарността си към него и обещание, че ще му поднеса щедро жертвоприношение при първа възможност. След това пропълзях по-близо до Зарас и го дръпнах за ръкава.

- Трябва да прекося този канал и да стигна по-близо до критската крепост - казах му аз.

В нашия Египет има две загадки, към чието съществуване никога не успях да привикна. Първата е, че макар да използваме конете за товарни животни и колесницата като основно военно оръжие, почти никой египтянин не се качва на седло. Втората е, че макар да живеем на бреговете на голяма река, почти никой сред нас не умее да плува. Ако питате египтяните защо е така, обикновено свиват рамене и отвръщат: „Боговете се мръщят на такова просташко поведение“.

Вече споменах, че съм по-различен от другите. Не бих посмял да твърдя, че ги превъзхождам с нещо. Смятам, че е достатъчно да отбележа, че съм както умел ездач, така и силен и неуморен плувец.

Знаех, че Зарас не притежава нито едно от тези две умения, макар че трябва да му се признае, че не съм го виждал победен, хване ли в ръце юздите на колесница. Така че му наредих да донесе пояс, направен от кората на корково дърво, за да се задържи на повърхността. Двамата се съблякохме по набедрени препаски и влязохме в канала. Зарас привърза меча си за корковия пояс. Аз носех моя на гърба си. Спътникът ми пухтеше и пръхтеше като хипопотам, а аз плувах като видра и стигнах отсрещния бряг на канала много преди той дори да преполови пътя си.

Когато Зарас успя да завърши прехода, му потрябва помощта ми, за да излезе на брега. След това, когато си пое дъх, предпазливо пропълзяхме през папура към критската крепост. Когато стигнахме до място, от което имахме добра видимост към сградата, открих защо критяните са избрали това място. То се явяваше най-високата точка на тесен гребен от варовик, щръкнал от меката алувиална почва, и осигуряваше стабилна основа, върху която бяха изградили крепостта си.

Варовиковият нос разделяше течението на главния канал така, че образуваше ров около крепостта. В басейна, създаден от завиряването на реката около стените и, имаше закотвени разнообразни плавателни средства. Повечето бяха обикновени гемии - предположих, че критяните са ги използвали за превоз на строителни материали. Сред тях нямаше нито един море- ходен кораб. Изключение представляваха трите величествени триреми, минали покрай скривалището ни преди малко.

Те не бяха закотвени в басейна, а вече бяха пристанали на каменния кей точно пред главната порта на крепостта Дамиета.

Портата беше широко отворена, а на кея за посрещането на новодошлите бяха се струпали униформени войници. По перата на шлемовете и златната украса, носена от мнозина, се познаваше, че са офицери с висок ранг.