Уилбър Смит - Пустинният бог

Командир Ремрем беше повишен от фараона на бойното поле в Тива и сега предвождаше полк под прякото командване на генерал Кратас, върховния ни военачалник. Хюи, когото на- времето бях заловил като разбойник, сега беше старши офицер и командваше петстотин колесници. Всички тези стари приятели и познати бяха ощастливени да ме приветстват в лагера си, та дори и онзи ужасен стар негодник Кратас, който се пъчеше като главнокомандващ в отсъствието на фараона. Вечерта при пристигането ми комондор Кратас се опита да ме напие до припадък. По-късно аз бях сред хората, които го отнесоха до нара му, и му държах главата, докато повръщаше погълнатото. На заранта ми благодари отсечено и прати ординареца ми да прекара пред мен минойските бежанци, които бяха успели да избегнат мъстта на цар Гораб и да стигнат до нашия фронт.

Нещастниците се оказаха към петдесетина. Бяха жалка групичка, побягнали само с мизерни вещи и с полуизбитите си от хиксосите семейства.

Напредвах бавно покрай тях, отнасях се към бежанците с уважение и добрина, но и ги разпитвах внимателно.

Имаше една семейна групичка от трима, скупчени в най- отдалечения край на редицата, до които стигнах най-накрая. Бащата говореше египетски поносимо, но с тежък акцент. Наричаше се Амитаон. Допреди три седмици служил като прекупвач в Мемфис - търгувал с царевица, вино и кожи. Беше имал такъв успех, че чрез шпионите си в града дори аз бях чул за него. Хиксосите изгорили дома и склада му и го накарали да гледа как насилват жена му, и тя кървила до смърт.

Синът му беше на деветнадесет години. Наричаше се Икари- он. Понрави ми се незабавно. Беше висок и с едър кокал. Копа гъста, къдрава тъмна коса увенчаваше главата му, а лицето му грееше. Не беше съсипан и смазан от нещастията, какъвто изглежда, бе случаят с баща му.

- Разбира се, избягал си от Мемфис с крилата, които сам си си направил? - подразних го аз.

- Естествено - отвърна Икарион, - но стоях далеч от слънцето, господарю!

Той незабавно подхвана алюзията с името му, която използвах.

- Можеш ли да четеш и пишеш, Икарион?

- Да, господарю. Макар да не ми се удава така добре, кол- кото на сестра ми.

Обърнах се към сестра му, която стоеше зад двамата мъже в семейството, и огледах лицето и. Тя беше доста хубава, с дълга тъмна коса и с живо интелигентно лице, но не толкова красива, колкото която и да е от двете принцеси. Е, вярно, хубавиците като тях се броят на пръсти.

- Наричам се Локсия 17и съм на петнадесет години - тя сякаш предусещаше въпросите ми. Беше на почти същата възраст като скъпата ми Техути. Египетският и беше съвършен, все едно и беше роден.

- Можеш ли да пишеш, Локсия?

- Да, Ваше благородие. Способна съм да го правя на всички три азбуки: йероглифи, пиктографско писмо и минойска ка- лиграфия.

- Тя върти счетоводството ми и пише цялата ми кореспонденция - вметна баща и Амитаон. - Много умно момиче е!

Попитах Локсия:

- Можеш ли да ме научиш да говоря минойски и да пиша с калиграфска азбука?

Тя се замисли за момент и след това отвърна:

- Може би, но това ще зависи от вашата способност, почитаеми Тайта. Минойският не е лесен език.

Забелязах, че използва пълното ми име и титла. Това ми подсказа, че наистина е толкова умна, колкото се хвалеше баща и. Подканих я:

- Изпробвай ме. Кажи нещо на минойски.

- Както желаете - прие момичето и произнесе дълга поредица фъфлещи и дразнещи слуха срички.

Повторих ги. Имам ухо на музикант за звуците - и инструментални, и словесни. Способен съм да повторя безпогрешно фразите и акцента на всяка човешка реч. В този случай нямах престава какво казвам, но го изрекох идеално. И тримата ме изгледаха стреснато и Локсия се изчерви от недоволство.

- Подиграваш ми се, господарю Тайта. Не ти трябва обучението ми. Говориш езика почти тъй добре, колкото и аз - обвини ме тя. - Къде си го учил?

Усмихнах се загадъчно и я оставих да се чуди.

Взех коне от полка на Хюи и още същия ден ние четиримата поехме на юг към Тива. Намерих удобна квартира за малкото семейство бегълци недалеч отвъд градските стени, в едно от малките селца на наскоро даденото ми имение Мехир.

Ежедневно прекарвах по няколко часа с Локсия, учех се да говоря и пиша на минойски. В течение на няколко кратки месеца и се наложи да признае, че не е останало на какво повече да ме научи.

- Ученикът е надминал учителката си. Смятам, че има много неща, на които да ме научиш, господарю Тайта.

Двете ми принцеси далеч не бяха толкова старателни или умели ученички като мен. В началото и двете упорстваха в твърдението си, че не желаят да имат нищо общо с такъв глупав и неприятен език като минойския. Нито пък имаха намерение да общуват на равни начала с минойска селянка с прост произход. Съобщиха ми, че са взели решението двете заедно и че то е абсолютно последно и необратимо и не бих могъл да сторя нищо, за да го променя. През цялото време говореше Техути, докато малката и сестра стоеше кротко и кимаше с глава.