Уилбър Смит - Пустинният бог

След това произнесох пред четиримата жреци кратка, но твърда реч, в която ясно ги предупредих, че присъствието на трите големи военни кораба, закотвени на кея пред входната им врата, никога не бива да бъде споменавано или признавано пред никого, освен лично пред фараон Тамоз. Освен това те узнаха, че въоръжена стража ще бъде поставена да бди денем и нощем до празната гробница в задния край на канала. В бъдеще само хората под командването на капитан Зарас щяха да имат право да влизат в свещената зала на храма им. Тези същите стражи щяха да имат грижата четиримата жреци да останат стриктно затворени в благословения си храм.

И накрая наредих на висшия жрец да ми предаде голямата връзка с ключове от гробницата и всички други монументи под негова власт. Оставих го заедно с другарите му да продължават да сипят възражения срещу задълженията и дълга си към мен и фараона и спрямо точното изпълнение на заповедите ми. Ние със Зарас се върнахме на корабите си.

Демонстрирах на тримата си капитани как се отварят на- земните шлюзове. При това положение водата от горния канал се източваше в шлюза и бавно вдигаше огромния кораб до същото ниво като в горния канал. Затвореха ли се портите, петдесет души стояха в готовност на макарите, за да изтеглят грамадната трирема по канала до следващия шлюз, а междувременно зад нея процесът се повтаряше за повдигането на втория кораб.

Никой от войниците ми не беше ставал свидетел на подобно грандиозно нещо, което не беше изненадващо, понеже лично съм изобретил системата. В целия свят няма втора подобна. Те бяха възхитени и възбудени от онова, което им се струваше като проява на магьосничество. Но моят вид магия обикновено се съпровожда с много и тежък труд.

За щастие, намираха ми се над двеста души, които да пратя да се трудят върху тази задача. В това число влизаха и робите, досега оковани на долните палуби на триремите. Те вече бяха свободни хора, но бяха длъжни да поработят за свободата си.

Водата, която се оттичаше от по-горния канал, за да вдигне кораба, трябваше да се замени. Това постигах, като с помощта на редица помпи изпомпвах прясна вода от реката. Те се състояха от противотежести с кофи и вериги, всяка обслужвана от двама души. Беше бавна и тежка работа и трябваше да бъде повторена по четири пъти за всяка трирема.

Преди всеки кораб да бъде вдигнат през първия шлюз, платната и мачтите сваляхме на горната палуба. След това покривахме бордовете с тъкани тръстикови килими, докато заприличат на безформена купчина боклук. Когато гражданите на Тива се събудеха на следващата заран и погледнеха през реката, нямаше да видят на отсрещния бряг нищо необичайно. Трите гигантски триреми щяха да са изчезнали, все едно никога не са съществували.

Изгревът на следващия ден кажи-речи бе настъпил, преди да успеем да извлечем корабите през равнината и да ги закотвим на входа на гробницата на Мамоз. Хората ми бяха изтощени, така че наредих на Зарас да им отпусне допълнителна порция сушена риба, бира и сухари и да ги остави да починат през горещите часове на деня.

Отправих се по ръба на канала назад към храма. Жреците явно се бяха възстановили от изтощителните ритуали, прино- шения и молитви от предишната вечер. Прекараха ме през реката с храмовия скиф. Бях тръгнал да докладвам за успеха на експедицията ни на фараона.

Това беше мое приятно задължение, което предвкусвах с голямо нетърпение. Привързаността ми към фараона се превъзхожда само от тази, която изпитвам към майка му, царица Ло- стрис. Разбира се, безплодно е да сравнявам светилата, така че дори няма да повдигна темата за моите принцеси наследнички. Стига само да кажа, че привързаността ми към управляващия род се простира върху всичките му членове.

Дресираните ми жреци ме свалиха на стъпалата под базара на бреговата ивица на града, където въпреки ранния час вече се бяха събрали тълпи. Тръгнах по тесните улички към портите на двореца. Никой не можеше да ме познае под очукания шлем и мръсната маска на лицето, така че около мен се въртяха дребни джебчийчета, наричаха ме с гнусни имена и хвърляха камъни по мен. Хванах един от снарядите им в полет и им го върнах с доста по-голяма мощ, отколкото ми го бяха изпратили. Хлапето, което явно беше водач на бандата, изпищя от болка и притисна раната на главата си, която кървеше обилно, и поведе последователите си да си спасяват кожите.

Когато стигнах до двореца, свалих дегизировката си и капитанът на дворцовата гвардия ме разпозна веднага. Отдаде ми уважително чест.