Уилбър Смит - Пустинният бог

- В името на великата майка Озирис и нейния любим син Хор, защо ли ми се струва, че наистина вярваш в думите, които изричаш, Тайта?! - На устните на Зарас отново разцъфнаха наченките на усмивка. - И планът ти е да ме докараш до лудост с пяна на устата, от каквато вече страдаш ти самият, та в пристъпа си на умопобърканост да се съглася с теб. Така ли е?

- В битка лудостта се превръща в здрав разум. Това е единственият начин за оцеляване. Последвай ме, Зарас. Ще те отведа у дома!

Изкачих трапа към палубата на триремата. Там бяха строени двадесет от войниците на Зарас. Видях, че вече са поели контрола над кораба и всеки човек на борда му. На палубата критският екипаж бе коленичил в редица със сведени глави и ръце, вързани зад гърба, мнозина кървяха от пресни рани. Бяха само шестима. Хората на Зарас се бяха изправили над тях с оголени мечове.

- Добра работа, момчета! - окуражих ги аз. След това се обърнах отново към Зарас. - Сега накарай хората си да съблекат униформите и броните от затворниците и ги прати на брега под охрана.

Докато той даваше нужните заповеди, изтичах до вътрешния трап към горната гребна палуба. Пейките бяха празни и дългите гребла - прибрани. Но разполагах с петдесет от собствените си хора, за да ги напълня отново. Отделих едва секунда и се гмурнах по следващия трап, който водеше към по- долната, робската палуба. Посрещна ме смрад. Беше толкова силна, че се задавих, но я преглътнах.

От закачени за ниския таван халки висяха димящи маслени лампи, чиято светлина стигаше само колкото да различа редиците почти голи тела, присвити на пейките за гребците или отпуснали глави на дългите весла пред тях, докато спяха. Онези, които бяха будни, ме погледнаха с празни и лишени от любопитство очи. Веригите на глезените им дрънчаха при всяко движение.

Бях си намислил да им изнеса малка реч, може би да им предложа свобода, щом веднъж стигнем в Тива, ако гребат силно и със замах. Но изоставих тази си идея, щом осъзнах, че робите са само отчасти хора. Ужасната съдба и жестокото отношение ги бяха принизили до нивото на животни. Милите ми слова нямаше да означават нищо за тях. Единственото, което все още разбираха, беше езикът на бича.

Почти присвит, за да спася главата си от удар в ниския таван, претичах по пътеката между робските пейки към кърмата и стигнах вратата, за която бях сигурен, че води към трюма. На нея имаше тежък бронзов катинар. Зарас ме следваше по петите. Отстъпих, за да му дам възможност да удари катинара с меча си и да отвори вратата с ритник.

След това откачих една от маслените лампи от халката и и я вдигнах високо. Пристъпих в просторния трюм. Сандъче- тата със сребърни кюлчета бяха подредени от борд до борд. В средата на купчината обаче имаше голяма зейнала дупка. Направих бърза оценка на броя ценни сандъчета, вече свалени на сушата от критяните. Според мен бяха най-малко сто.

В течение на изпълнен с малодушие миг обмислях да изоставя тази малка част от съкровището и да отплавам с онова, което имахме на борда, но след това отхвърлих тази идея.

Казах си: Докато боговете ти се усмихват, Тайта, възползвай се изцяло от предимството си, преди да се намръщят отново! - и се обърнах отново към Зарас:

- Ела с мен. Доведи колкото хора можеш да отделиш!

- Какво ще правим?

Посочих му празното място в купчината сандъчета.

- Ще отидем в крепостта да открием къде критяните държат тези липсващи сандъци. В тях само има достатъчно сребро, за да се екипира цяла армия и да се изведе на бойното поле. Трябва да попречим каквато и да е част от него да попадне в ръцете на Беон!

Бързешком излязохме отново на палубата и след това За- рас ме последва надолу по трапа и на кея. Десет от хората му дойдоха с нас, като водеха пленените критски моряци със себе си. Бяха ги съблекли до голо. Зад портите на крепостта намерихме Дилбар с тридесет от неговите хора да пазят войниците и робите, които бяха заловили на сушата. Наредих му да съблече и тези пленници. Нуждаехме се от колкото успеем да намерим критски униформи и от техните брони. Минойските офицери носеха огърлици и пръстени, на бицепсите и на китките имаха гривни от сребро и злато и от скъпоценни камъни.

- Вземете и тях от пленниците - инструктирах Дилбар.

Аз самият си избрах два впечатляващи накита от купчината

и ги пъхнах в кожената си кесия. Като повечето жени, моите две принцеси също обичат красивите и лъскави дрънкулки.

Насочих вниманието си към заловените роби, които сто- ически понасяха веригите си. Веднага видях, че макар да са най-разнообразна смесица и сред тях да има либийци, хуранци и шумери, повечето са египтяни. Най-вероятно са били заловени от хиксосите и предадени на критяните за помощници в построяването на крепостта. Избрах си един, който имаше интелигентно лице и изглежда, още не се бе поддал на отчаянието. Наредих на Дилбар: