Уилбър Смит - Пустинният бог

Гордеех се с нея.

Огледах храма и видях, че стражите амазонки от царския сарай са избягали. Помислих си, че всички минойски благородници са изчезнали подире им, но след това забелязах, че Торан стои до Зарас и Техути и е прегърнал Локсия. Попитах го:

- Ще дойдеш ли с нас, стари приятелю?

Торан се поколеба за момент, преди да отговори:

- Днес тук настъпи краят на Минойската империя. Тя никога повече няма да се съвземе. Крахът и бе предсказан още преди петстотин години... - изрече той с мрачна въздишка, но след малко продължи: - Изгубих родината си. Но Египет изгуби най-силния си съюзник срещу хиксоската напаст. Въпреки това ние с Локсия ще те придружим до Тива и ще я превърнем в своя нова родина.

- Боя се да ви задам същия въпрос, Зарас и Техути! - обърнах се към двамата младежи.

Не се изненадах, че Техути ми отговори от името и на двамата.

- Скъпи Тайта, обичам и теб, и Египет, но Зарас обичам повече - каза ми тя простичко. - Ако се завърна заедно с теб в Тива, брат ми ще пожелае да ме омъжи за някой друг луд крал в някоя друга варварска страна. Служих на фараона и на страната си до границите на своите възможности. Сега желая свободата да изживея остатъка от живота си с мъжа, когото обичам! - Тя улови Зарас за ръката. - Ще тръгнем с Хюи и Бе- ката да потърсим друг дом в северните земи, които се намират отвъд Йонийско море.

- Ще ми се да дойда с вас, но не мога - рекох и аз. - Имам дълг към фараона в Тива. Ще му кажа, че и двете с Беката сте мъртви, за да не се опитва да ви търси.

- Благодаря ти, скъпи Тайта! - Техути се поколеба за миг, преди да заговори отново. - Може би някой ден, ако боговете са благосклонни, ще дойдеш да ни потърсиш, нали?

- Може би - съгласих се аз.

- Ще нарека първородния си син на теб - обеща ми принцесата.

Извърнах се, за да скрия сълзите, които напираха в очите ми. След това се изкачих по редиците вече празни каменни пейки. Стигнах до отвора в каменната стена, където стрелата ми беше съборила тялото на миноса.

Изправих се на ръба на склона и погледнах на триста фута надолу, където той лежеше проснат на скалите в локва от собствената си съсирваща се кръв. Стрелата ми стърчеше от сребърната му броня. Шлемът все тъй скриваше главата му. Не виждах нищо през очните му отвори, които сякаш се взираха нагоре към мен.

- Какво беше ти? - зададох въпроса на глас, но го изрекох съвсем тихо. - Човек ли беше, или чудовище, дяволско изчадие или божи пратеник? - След това поклатих глава. - Моля се никога да не узная отговора на този въпрос!

Тялото на Пасифая, майката на миноса, лежеше в краката ми. Вдигнах я и я хвърлих от скалата. Когато отново погледнах надолу, видях, че двамата лежат заедно, с ръце и крака, преплетени безсрамно като на любовници, а не на майка и син.

Извърнах се и слязох на арената, където ме чакаха момичетата ми. Всички заедно напуснахме храма и пресякохме лабиринта, за да стигнем до вързаните си в гората коне. Качихме се на седлата и препуснахме за последен път като едно семейство. Изкачихме склона на връх Ида и на билото дръпнахме юздите и погледнахме към залива на Кносос.

Връх Кронос бе изчезнал, всмукан обратно в адските дълбини на морето. Единствено бурните вълни на кипналия залив отбелязваха къде е гробницата му.

Подир това се обърнахме напред, към някогашното пристанище Кримад, и видяхме, че и шестте кораба от флотилията са преживели разрушителната вълна и са пуснали котва в безопасност недалеч от брега. Чакаха да ни приберат.

Всички около мен се развикаха от радост и възбуда и пришпориха конете си по пътя през гората. Препускаха по двойки - благородният Торан заедно Локсия, Хюи, който притискаше Беката към гърдите си и щадеше ранената и ръка, и Зарас и Те- хути зад него, която го приканваше да пришпорва по-бързо коня.

Аз се забавих и ги оставих да отидат напред.

- Нека самостоятелните им пътувания започнат оттук и завършат за всички тях на Хълмовете на щастието - прошепнах на глас, но радостта им за тях бе почернена от тъгата ми за мен самия - горкия самотен Тайта.

И тогава чух глас, който може и да беше само шепот на вечерния ветрец сред върхарите на дърветата.

- Никога няма да останеш самотен, Тайта, защото благородното сърце е магнитът, който привлича към себе си любовта на останалите!

Огледах се с подновена почуда и я видях да се спуска към мен през гората с вдигната качулка и загърната в мантията си. Но светлината гаснеше и може би само беше ми се привидяло.

ДРЕВНОЕГИПЕТСКИ КАЛЕНДАР И ЧАСОВНИК