Уилбър Смит - Пустинният бог

След това великият бог Кронос във вулкана отвъд залива даде воля на гнева си. Жертвоприношението му бе отнето изпод носа. Чудовищното въплъщение на неговото алтер его бе убито в собствения му храм!

Отлепих очи от спектакъла на арена на храма и се взрях отвъд залива на Кносос в потресаващата сцена, която се разиграваше там.

В крайността на своя гняв, Кронос разрушаваше собствената си крепост. Случи се измамно бавно. Цялата планина се взриви на хиляди титанични парчета скала, някои от тях с размер колкото целия Крит, други дори по-големи. Те литнаха нагоре, запратени от унищожителните сили, освободени от самото дъно на вулкана, намиращ се на хиляди стъпки под повърхността на морето. В тази преизподня в дълбините скалите се нагряваха до точката на топене и докато засияят с ярко- бяла светлина, тъй че да затъмнят слънцето и да озарят целия ни свят. Когато пък се стовариха обратно върху повърхността, морето кипна.

Парата от врялата вода избухна във въртопи от бели облаци, които отново се заиздигаха към небето, замъглявайки всичко наоколо. Светът изчезна - и морето, и земята, и небето. Остана само плътна стена от пара.

И всичко това се случваше в тишина, а светът и всяко живо същество в него сдържаха дъха си.

След това се разнесе и тътенът на катастрофата. Толкова време му беше нужно, за да пресече водите на залива. Гърмежът се заби в остров Крит като твърд предмет - почти толкова осезаем, колкото самите падащи скали.

Макар и да бяхме частично защитени от стените на пещерата, която ни обкръжаваше, силата и мощта на този тътен ни запратиха на земята. Навсякъде около арената падащи късове смазваха присъстващите, носеха се писъци и стенания, а подът подскачаше и се люлееше под нас като палубата на кораб по време на ураган.

Бях сред първите, които се съвзеха. Но очите ми още бяха ослепени от светлината на горящата планина, а ушите ми - про- глушени от гръмотевичния тътен. Претъркулих се на колене и огледах пещерата. Не бях единственият, който се размърдваше.

Зарас беше допълзял до мястото, където Техути лежеше до трупа на бика. Държеше я в прегръдките си. Виждах, че и тя е замаяна и объркана.

Хюи коленичеше над Беката. Държеше се така, сякаш се страхуваше да я пипне. Той беше войник, крачил по много- бройни бойни полета, но се ужасяваше от кръвта на жената, която обичаше. Тя стискаше счупената си ръка и гледаше нагоре към него като дете, което търси утеха от любим родител.

Взрях се отвъд тях и видях Върховния минос. Беше застанал на входа на пещерата и гледаше към облаците пара, които скриваха мястото, заемано доскоро от връх Кронос.

С две ръце миносът беше вдигнал над главата си крехкото тяло на майка си. И от това разстояние се виждаше, че черепът и е смазан и очите и са изпаднали от орбитите. Беше ударена и убита от камъните, срутени от покрива на пещерата.

- Защо ни причиняваш всичко това? Та аз съм собственият ти син, могъщи Кроносе! - изрева миносът. - Майка ми ти беше съпруга и лягаше в леглото ти. Не можеше ли да приемеш жертвата, която ти предложих, и да пощадиш нея?

Знаех, че трябва да го убия, преди да посмее да стори още злини на този свят. Останеше ли жив, знаех, че ще унищожи всичко - и принцесите ми, и приятелите ми, и спътниците ми, и мен самия.

Опънах лъка си и през цялата пещера пуснах стрела. Тя улучи миноса в средата на златния нагръдник. Прониза го през гърдите и от дупката, пробита от стрелата ми в бронята, рукна черна кръв. Смрадта и изпълни пещерата - смрад на гниещи трупове, лежали десет дни на слънце.

Силата на изстрела ми събори омекналото тяло на миноса в отвора в стената на пещерата. Той изчезна от погледа ми. Трупът на майка му остана да лежи, където го беше изтървал, подобно на купчина стари черни парцали.

Прескочих стената на терасата и се спуснах по завесите до пода на арената. След това изтичах до падналата Беката и откачих в движение ножницата на меча от колана си. Коленичих до принцесата и наредих на Хюи:

- Дръж я здраво. Ще я боли!

Милото ми момиче изстена, докато нагласях счупените кости в ръката и. Използвах канията вместо шина, за да ги закрепя в това положение. След това извадих манерката с вино от кесията на пояса си и я връчих на Хюи.

- Дай и колкото поиска да пие - наредих му. - Но имай предвид, че това е превъзходно цикладско вино и е твърде добро за негодник като теб!

Беката се усмихна въпреки болката и прошепна:

- Хюи е моят мъж. Оттук насетне, където и да иде той, там отивам и аз. Домът му е и мой дом. И пия ли вино, и той има право да го дели с мен!