Уилбър Смит - Пустинният бог

Върнах групата си на пътя и изкатерихме последната останала ни стръмнина до върха. Тук спряхме отново. Погледнах назад, където миниатюрният силует на „Безчинство“ беше хвърлил котва в руините на Кримад. След това се обърнах в седлото и погледнах към руините на някогашния Кносос, столицата на най-могъщата империя на земята.

Грамадният залив вече не съществуваше. Нямаше и следа от фара. Сигурно е бил съборен на дъното. Вълноломите бяха отнесени, не бяха останали дори основите им. Морето се плискаше свободно над голите скали, на които се беше издигал великият град.

Прехваленият флот на Върховния минос от десет хиляди кораба беше изхвърлен над линията на прибоя и разбит на парчета и трески. В целия просторен залив нямаше и следа от дори един останал на вода корпус. Но водата беше застлана с гъста покривка от останки и кипеше от вълни, които продължаваха да се хвърлят срещу брега.

Дворецът, в който Върховният минос се бе оженил за принцесите ми, бе изчезнал, също и сградата на Адмиралтейството, както и всички други съградени от камък постройки, които се намираха на брега.

Отвъд този хаос вулканите близнаци трещяха и бълваха огън и дим, които изпълваха небесата.

Невярващ, обходих с поглед разрухата. Минойската империя не съществуваше. Собственият и полудял бог я беше изтрил от лицето на света.

Къде бяха моите момичета? Сърцето ми изплака в гърдите по-ясно, отколкото би бил способен гласът ми. Защо ме изпрати тук, Инана? Нима целта е била просто да ми се подиграеш и да ме измъчваш?

Като че по силата на външна намеса погледът ми се насочи към подножието на планината, точно под мястото, където бях спрял коня си. Видях египетското посолство, което ми служеше за дом, макар и за кратък период, все още цяло и недокоснато.

Разрушителната вълна не беше стигнала толкова високо. Това беше единствената оцеляла сграда на северния бряг на острова.

- Хайде! - подвикнах на Зарас и Хюи. - Следвайте ме!

Забих шпорите в ребрата на коня си. Тъкмо поехме през

гората и над нас премина нова ударна вълна от двойните върхове на Кронос. Конят ми диво се подплаши. Преборих се да го овладея и макар че двамината, уловени за връзките на стремената ми, за малко бяха в опасно положение, и двамата успяха да удържат хватката си, докато отново успокоих жребеца, и се понесохме надолу.

Когато препуснах към предния вход и скочих от седлото, посолството ми се стори напълно изоставено.

- Зарас и Хюи! Вървете в двора на конюшните отзад и вижте дали там все още има коне! Ще ни трябват още за връщането в Кримад, когато намерим момичетата!

Бях твърдо решен да не се поддавам на отчаянието. Инана не би ме призовала, ако принцесите ми вече не бяха сред живите.

Вратите на посолството зееха широко отворени. Втурнах се през сградата, призовавайки живите. Но отвътре ми отговаряше само ехото. Всички стаи бяха празни, някои - и ограбени. Всичко беше разхвърляно с дива страст. Слугите ми или пък бегълци от града се бяха обслужили по време на бягството си.

Не бях сигурен накъде да се насоча оттук. Усетих първите захапвания на отчаянието по вътрешностите си. Стегнах се да го прогоня и високо призовах богинята на помощ:

- Инана, къде си? Не ме изоставяй точно сега! Отведи ме при тях, умолявам те!

Тя ми отвърна незабавно, а гласът и отекна от най-горния етаж на сградата:

- Тайта? Това ти ли си, господарю? - И по стълбите се разнесоха стъпки. Тя изплака: - Първо си помислих, че поредната банда обирджии търси плячка!

Втурна се по последните стъпала в закачулената си мантия и се хвърли в обятията ми. Обгърнах лицето и с длани и го вдигнах. Взрях се за миг в нея, преди да съумея да заговоря.

- Локсия! - извиках. - Какво правиш тук, дете? Сбърках те с друга!

- Господарят ми Торан ме прати да те чакам тук. Знаехме, че ще дойдеш. Трябва да те заведа до Висшия храм на бог Кро- нос в планините...

Тя дърдореше толкова неконтролируемо, че ми беше трудно да разбера какво ми казва. Прегърнах я по-силно, за да я успокоя.

- По-кротко, мъничка моя. Не разбирам нито думица! Поеми си дълбоко дъх и ми говори по-бавно!

- По заръка на Върховния минос жреците отведоха Техути и Беката във Висшия храм. Там ще ги принесат в жертва, за да умилостивят бог Кронос, така че да го спрат да не разруши минойската империя с огън и сяра... - Локсия отново си пое дълбоко дъх и продължи: - Вече са убили четиридесет девствени съпруги на Върховния минос, но Кронос ги отхвърли. Гневът му е незатихващ. Настоява за изкупителна жертва - девствените принцеси от Дома на египетския фараон.