Уилбър Смит - Пустинният бог

Хвърлихме котва в края на по-дълбоката част на залива, на два кабелта разстояние от руините на Кримад, където корабът беше защитен от масива на самия остров. След това повиках при мен Зарас и Хюи и им казах:

- Всяка от сменните станции през планината държи между десет и двадесет коня в конюшните си, ако са оцелели. С по един ездач и двама да се държат за стремената, всяко животно може да носи по трима души. Изберете по тридесет от най-добрите си войници да слязат на брега с нас. Те трябва да носят само оръжия, нека са без брони, за да не претоварваме конете си.

Когато отрядът ни беше готов, пуснахме на вода онези лодки, които бяха преживели преминаването на чутовната вълна. Когато се отправихме към брега с тези мънички лодки, те бяха опасно претоварени.

Молех се тихомълком на Инана, докато вълните ни къпеха и водата преливаше леко през бордовете ни. Напомних на богинята, че просто следвам нарежданията и, и тя сигурно ни беше чула. Стигнахме руините на вълнолома само с трима паднали през борда, като един от тях дори успя да доплува обратно до „Безчинство“.

Лодките бяха разбити на трески почти веднага щом докоснахме скалите. Ние обаче успяхме да се покатерим по останките на вълнолома, сплели ръце, за да се подкрепяме един друг. Стигнахме до твърда земя, без да понесем други загуби.

След това Зарас строи войниците в двойна колона и аз ги поведох през останките на удавения град. Беше изоставен, с изключение на няколко подути трупа, полупогребани в руините. После се покатерихме по подножието на планината, което също беше опустошено. Заех се да търся началото на пътя, водещ към първата сменна станция. Всички следи бяха отнесени. Можеше никога да не ги намерим, ако не ни беше напътил ревът на ловен рог в гората над нас. Трима души от сменния отряд бяха наблюдавали пристигането ни от високото и бяха слезли по пътя да ни посрещнат.

Те бяха ужасени, но и бяха решили, че сме дошли на брега да ги спасим. Когато осъзнаха, че случаят не е такъв, разочарованието им беше жалка гледка. Поведох хората си нагоре към сменната станция в лек бяг въпреки стръмния наклон на склона. Пръстта под краката ни трепереше и се тресеше или подскачаше и се люлееше като малка лодка в плен на вълните в зависимост от непредвидимите избухвания и злонравните пристъпи на лудия бог Кронос.

Когато стигнахме първата сменна станция, открихме общо шест души и двадесет коня, преживели опустошението. Конете бяха почти побъркани от ужас, понеже земята се тресеше под тях и смрадта на горяща сяра от планината от другата страна на залива пареше ноздрите им. Нужни бяха всичките ми умения, за да ги успокоя достатъчно и да успеем да ги оседлаем.

Забавихме се само колкото да проверим оръжията си. Успокоих се от откритието, че извитият ми лък все още е сух в промазаната си кожена торба. Не бях доволен от състоянието на резервната си тетива. Предизвиках недоволството на капитана на сменната станция, като си присвоих от него комплект фини сухи тетиви. Когато взе да протестира, така се втренчих в лицето му, че той постепенно замлъкна. След това му наредих да остане заедно с хората си на това място, за да прикрива тила ни, когато бъдем принудени да отстъпим.

Не губих и минута повече, а викнах на Зарас и Хюи да се качват на седлата и поведох малката ни групичка нагоре, къде- то пътят пресичаше рамото на връх Ида.

Почти бяхме стигнали хребета, когато от пътеката под нас се разнесоха тътен на копита и сумтене и рев на стадо диви зверове. Имах време само колкото да отведа хората си в гъсталака от дървета край пътя, преди масата чудовищни тела да се юрне по пътеката нагоре.

Разбира се, че ги познах на мига. Това беше стадо диви зубри. Изтърчаха покрай нас с грейнали кървясали очи. Гърбиците им стърчаха между раменете. Кожите им бяха еднакво нашарени в черно и тъмнокафяво. Езиците им се люлееха от зейналите пасти и по набъбналите им плещи пръскаше разпе- нена слюнка. Юркаха ги паниката и ужасът, и те трополяха по пътеката, която обикаляше по ръба на пропаст.

Както ги гледахме, поредна тръпка разтърси планината под нас. Видях как в ръба на скалата се отваря дълбок процеп, право на пътя на зубърското стадо. Планинският склон беше толкова стръмен и инерцията на стадото толкова голяма, че чудовищата не бяха в състояние да избегнат падането. Цялото стадо се изсипа през ръба, животните отзад изблъскваха онези, които бяха отпред, докато накрая всички паднаха в бездната. Чухме как масивните им тела се удрят в скалите на стотици стъпки под нас. След това настъпи тишина, която бе разтърсена от поредния рев на вулкана.