Уилбър Смит - Пустинният бог

Струваше ми се, че единствените звуци на света са тракането на веслата в ключовете, докато ни тласкаха напред към Крит, шепотът на водата покрай обшивката ни и тътенът на барабана, отмерващ ритъма. Никой от хората ни не говореше и не се смееше.

Дори жълтото ми канарче беше замлъкнало, а около обяд се хързулна от рамото ми и падна на палубата. Когато го вдигнах, беше мъртво. Занесох го на кърмата и поверих малкото му телце на грижите на Артемида, богинята на птиците. Пуснах го в оставяната от кораба следа. След това се покатерих на поста си на главната мачта.

Огледах внимателно хоризонта, но той беше все така празен и трудно преглътнах разочарованието си. Останах в гнездото си цял час и след това още един, взирах се и се надявах.

Жестокото слънце пронизваше взора ми и след малко започнах да виждам неща, които не съществуват - фантомни кораби и илюзорни острови. Затворих очи, за да им се противопоставя.

Когато ги отворих отново, с почуда открих, че халюцинациите ми са се усилили. Водният хоризонт пред малкия ни кораб се надигаше към небето като планинска верига - по-скоро твърд, отколкото течен. С всеки миг тези океански Алпи растяха все по-високи и по-страховити. Сега бяха увенчани и с лъскава пяна, бяла като прясно опадал сняг.

След това чух от палубата долу да се носи екотът на гласове. Погледнах и видях Зарас, Хюи и другите офицери да бързат към носа на кораба. Сгушиха се там, сочеха напред и спореха един с друг. Мъжете от пейките на горната палуба бяха спрели да гребат, изправиха се на местата си и също надничаха напред. Корабът губеше скорост и полека-лека се отклоняваше от курса си и спираше.

Спусках се обратно долу и скочих на палубата. Когато я достигнах, се втурнах напред и закрещях на хората ни да се хващат за греблата и да подкарат отново кораба. Офицерите на носа чуха гласа ми и се обърнаха към мен. Зарас се затича да ме посрещне.

- Какво става? Светът преобърнал ли се е? - Той ми посочи през рамо. - Морето се издига да се налее в небето!

Беше близо до паника.

- Това е вълна! - с усилие опазих гласа си спокоен и равен.

- Не! - той поклати яростно глава. - Прекалено е голяма. Идва твърде бързо, за да е обикновена вълна!

- Това е разрушителна вълна! - казах с увереност. - Такава, каквато е удавила империята на Атлантида в древността.

- В името на всички добри богове, нищо ли не можем да сторим, за да и избягаме?

Не му приличаше на Зарас да се предаде без бой, така че викнах в лицето му:

- Предупреди екипажа си! Увери се, че имат резервни гребла под ръка. Трябва да удържим посоката и да не се отклоняваме. Ако вълната ни удари странично, ще се преобърнем като черупка и ще ни залее. Всички люкове да се затворят. Мачтите да се свалят. По пейките на гребците опъни спасителни въжета, инак екипажът ще бъде отнесен през борда!

Зарас реагира веднага на заповедите ми и се развика на Хюи да се присъедини към него. Не им се бърках повече. Оставих ги да се оправят, изправих се на носа и се загледах в прииждащата вълна.

Колкото по-близо идваше, толкова по-високо и по-бързо се издигаше сякаш се втурваше срещу нас. Едва ни стигна времето да се подготвим да я посрещнем, преди предният и склон да ни достигне.

Тя повдигна носа ни толкова бързо, че коленете ми поддадоха и стомахът ми се удари в дробовете, принуждавайки ме да зина за въздух. Катерехме се все по-нагоре и по-нагоре. Кърмата ни остана без опора и палубата се наклони назад под такъв стръмен ъгъл, че се наложи да се хвана с две ръце за планшира. Свободното снаряжение се затъркаля надолу към дъното на кърмата.

Въпреки пандемониума Хюи и Зарас ни задържаха с нос към вълната чрез серия резки команди, отправени към мъжете на гребните пейки: „Дръж ляво на борд!“ и „Дигай десните гребла!“.

Гребците крещяха молби до боговете си и майките си да ги спасят, но продължаваха да гребат.

Колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-стръмен ставаше наклонът, докато палубата ни не се изправи почти вертикално и носът ни не се насочи към небесата.

За кратък миг можах да надзърна над гребена на огромната вълна. Намирахме се тъй високо, че ясно виждах на далечния хоризонт южния бряг на Крит и над него стълба дим, бълващ от цепнатия връх на Кронос от другата страна на острова. Сер- но-жълтите облаци се кълбяха един върху друг, изпълвайки цялото северно небе чак до небесата. След това бухналата пяна на вълната се срути върху нас и погреба палубата на „Безчин- ство“ под един фатом зелена вода.