Уилбър Смит - Пустинният бог

Върви при тях! Те са в смъртна опасност!

Настъпи следобедът на четвъртия ден. Тъкмо бях освободил мястото си на гребната пейка, все още плувнал в пот и задъхан отидох на носа на кораба да огледам морето пред нас.

Нямаше начин да преценя какво разстояние още остава да изминем, преди да зърнем острова. Не бях сигурен дори дали сме на правилния курс. Бях се доверил на вярата си в Инана да ме води. Морето пред нас обаче беше все още празно, а хоризонтът - равен и гладък. Нямаше вятър. Небето беше безоблачно, избеляло на цвят и безмилостно като острието на брадвата на палача. Въздухът беше натежал и потискащ. Имаше лек, но неприятен серен привкус, който дразнеше гърлото ми. Изкашлях се и плюх през борда, а след това погледнах отново надолу. Единствените движения бяха вълната зад кърмата ни и въртопите, които оставяха лопатите на греблата върху гладката повърхност при издигането и потапянето си.

Тъкмо щях да се обърна и да сляза долу, за да се помъча да си почина, понеже почти не бях спал, откакто напуснахме Зинския залив, вниманието ми привлече нещо, намиращо се на самата граница на хоризонта. Представляваше тъничка и неравна черна линия. Постоях и я позяпах известно време, преди да осъзная, че това е ято птици, което се носи право към нас. Много обичам всички летящи и крилати твари, но не успях да разпозная тези, докато не се приближиха досами нас. Едва тогава останах изумен от факта, че всъщност са обикновени врани. Критските врани по принцип са самотни птици или живеят по двойки. Нещо повече, те винаги се придържат близо до земята. Поради тези причини не бях ги разпознал от разстояние. Ятото обаче беше съставено от поне няколкостотин птици и те се намираха на не по-малко от стотина левги или дори повече от най-близката суша. Проследих ги как прелитат над нас. Подвикваха една на друга с настоятелност, която ми прозвуча по- скоро като притеснение или поне като предупреждение.

Когато отминаха, отново се обърнах на север и видях, че ни приближават още птици в полет. Повечето също бяха врани, но с тях имаше и много други видове. Подире им се появиха и по-малки птички - славеи и чучулиги, лястовици и гълъби, и свраки. Небето се изпълни с птици. Бяха толкова много, че почти затъмниха слънцето. Крясъците им бяха същинска какофония, която едва не ни оглуши. Това пернато преселение вдъхваше отчаяние в душите.

Малко жълто канарче падна от небето и кацна на рамото ми. Очевидно беше изтощено. Цялото му телце трепереше и то изписука жалостиво, когато го взех в ръка и погалих главицата му. Погледнах отново нагоре, а ятата продължаваха да минават над нас, все тъй многобройни. Хюи и Зарас дойдоха и застанаха редом с мен, и двамата с отметнати глави и вдигнати нагоре лица.

- Какво става, Тайта? - поиска да узнае Хюи.

- Струва ми се, че има масова миграция. Но никога досега не съм виждал нещо подобно.

- На мен повече ми прилича, че бягат от някаква смъртоносна заплаха - предположи полковникът.

- Дивите животни и особено птиците имат инстинкт за опасност - съгласи се Зарас и ме погледна за потвърждение. - Не е ли така, господарю?

Пренебрегнах въпроса не защото не знаех отговора, а по- скоро защото в същия момент откъм носа се разнесе плисък, предизвикан от масивно тяло.

Погледнах през борда - и повърхността на морето кипеше от живот. Огромни лъскави тела гъмжаха под корпуса ни. Грамаден пасаж от тон следваше същата посока като ятата птици, изпълващи небесата над нас. Погледнах нататък и видях, че рибите се простират чак до северния хоризонт.

Сребърните им тела се носеха покрай нас до безконечност, а сред тях имаше и други твари. Лъскави черни делфини прорязваха повърхността с острите си като кинжали гръбни перки, хвърляйки петльови опашки от пръски зад гърбовете си. Кога- то изплуваха да дишат, китове, дълги почти колкото кораба ни, бълваха облаци от пара през отворите на теметата си. Упътени на юг, покрай нас се мятаха акули, нашарени като тигри и със злобно ухилена паст.

Струваше ми се, че всички твари по света бягат панически от някаква ужасна катастрофа, която се случва тъкмо на северния хоризонт.

С отминаването на часовете този огромен англомерат от летящи и плаващи твари постепенно намаля, докато почти не остана и следа от него.

Останахме сами в пустинен свят - ние бяхме малцина смъртни заедно с жълтото канарче, което остана при мен, кацнало на рамото ми и чуруликайки сладко в ухото ми.

Нощта се спусна върху нас, а ние продължихме да гребем упорито през мрака, по път, осветяван единствено от звездите. С изгрева на слънцето видях, че небето и морето са все тъй лишени от живот. Тишината и самотата изглеждаха още по- зловещи и потискащи.