Уилбър Смит - Пустинният бог

Едно от спасителните въжета се скъса под напора на стихията и четирима от екипажа ни бяха пометени през борда заедно с него. Не ги видяхме повече. Другите бяха погълнати от блъвналата вода като плъхове в капана на прелял канал. Дебелият възел на спасителното въже около кръста ми направо ме сряза на две. Не можех дори да изпищя, за да облекча ужаса си. Започна да причернява пред очите ми. Наясно бях, че се давя.

След това внезапно носът ни проби през задния склон на чутовната вълна. Успях да се нагълтам със сладкия чист въздух, преди да рухнем в бездната. Падахме свободно, както ми се стори, цяла вечност. Само спасителните въжета удържаха всинца ни да не полетим през борда заедно с всичките не- привързани вещи.

Най-накрая ударихме отново морската повърхност с трясък и сила, която заплашваше да нацепи дъските, носа и да разбие корпуса ни. Веслата се начупиха в ключовете като сухи съчки. Помислих си, че пак ще потънем дълбоко. Но елегантният ни малък кораб се отърси и се измъкна на свобода. Олюляхме се по повърхността, клатушкайки се тежко, палубата ни се окъпа във водата. Мъже и оборудване се запремятаха по палубата и се струпаха на купчина.

Зарас и Хюи се развилняха над нещастниците, проклинаха и с ритници ги връщаха по местата им на пейките. Имаше обаче и тежко пострадали, със счупени крайници и смазани ребра. Тях извлякохме настрани. Резервните весла бяха привързани за палубата под седалките. Гребците измъкнаха строшените остатъци от веслата си, бутнаха ги през борда и сложиха новите в ключовете.

След това всички се захванахме да изгребем водата от кораба, все едно духове са ни обладали. Полека-лека „Безчин- ство“ отново олекна и се издигна над вълните. Барабанчикът зададе ритъм. Гребците се запрепъваха обратно към местата си по пейките и лопатите на веслата взеха да захапват и разрязват морето. Бързахме към Крит. От този нисък ъгъл островът отново бе изчезнал под хоризонта. Но сега разполагах с дима от вулкана на Кронос за пътеводен знак.

Малко след обед от юг се появи вятър и се усили почти до буря. Екипажът вдигна и отново закрепи по местата им мачтите и вдигна всичките ни платна, за да улови полъха. Скоростта ни почти се удвои. Водата, останала подир приливната вълна, беше неравна и турбулентна и пълна с останки от дървета и разбити кораби и сгради, които са били отнесени от острова пред нас. Проправяхме си път през всичко това, като дежурен на носа отряд изтласкваше настрани по-едрите и опасни препятствия.

След още два часа забелязахме силуетът на Крит да щръква от морето. Беше малък и незначителен в сравнение с високата до небесата колона вулканичен дим, която се издигаше над него. Сега вече до ушите ни достигнаха и ръмженето, и ревът на лудия бог Кронос. Тътнежите едва-едва се приглушаваха от разстоянието, а повърхността на морето сама танцуваше под гнева на бога.

Гребците погледнаха назад през рамо в почуда и притеснение, докато дърпаха греблата натам. Онези, които не бяха на вахта, се сгушиха на палубата заедно с ранените и умиращите. Всички бяха побелели от ужас. Но аз безмилостно ги карах към Крит. Когато ми се сториха на ръба на бунт, Зарас и Хюи разгънаха робските бичове и се изправиха пред хората си, готови да ги използват.

Щом се приближихме до сушата, останах потресен от щетите, които високата разрушителна вълна бе оставила по пътя си. Когато видяхме пристанището на Кримад, едва го познах. Определих го само по местоположението на връх Ида, който се издигаше зад него.

Всички сгради бяха отнесени от водата и дори тежките плочи на вълнолома бяха катурнати в морето като строителни блокчета на непослушно дете.

Гората и обработваемите земи в подножието на планината бяха остъргани до голо. Огромни стволове на дървета, руини на сгради и корпуси на някога величествени кораби бяха сплетени заедно в обща маса отпадъци. Онова, което ме притесни най-силно, беше, че са изчезнали и конюшните. Конярите и конете сигурно са били погълнати от вълната и отнесени в морето. Принцесите ми се намираха на отвъдната страна на острова. Без коне щяха да са ми нужни дни, за да стигна до тях през натрошените останки на гората.

Обмислих дали да не опитам да заобиколя острова, но зарязах идеята. В тези опасни условия плаването щеше да ни отнеме много дни, а нямаше начин да узная какво ще открием, ако успеем да стигнем до Кносос.

Можех само да се надявам, че няколко от сменните станции, които бях уредил по хребета на острова, са се намирали достатъчно високо, за да избегнат гнева на разрушителната вълна, и може би ще намерим в тях оцелели коне.