Уилбър Смит - Пустинният бог

Когато се изравни с „Безчинство“, пристъпи от повърхността на морето на палубата и вдигна лице към мен.

Изражението и се промени и настроението ми - заедно с него. Внезапно ме преизпълни усещане за притеснение и лошо предчувствие. Разбрах, че Инана не е дошла да ме поздрави за победата в равнината на Зин.

Тя не заговори, но въпреки това чух гласът и да отеква в главата ми:

- Богът е разгневен. Кронос изисква върховната жертва.

- Не те разбирам - опитах се да кажа, но думите пресядаха в гърлото ми.

- Върви при тях! Те са в смъртна опасност! - Гласът и бе изтъкан от тишина, но чувах предупреждението и ясно въпреки шума на вятъра и вълните.

Опитах се да се раздвижа, за да сляза при богинята, но не бях в състояние да помръдна. Исках да ми обясни загадъчното си послание, но не можех да проговоря.

След това тъмните сенки на съня ме обгърнаха като мрежа и богинята изчезна. Борех се да остана в съзнание. Опитах се да извикам в мрака:

- Не си отивай, Инана! Почакай ме! Не те разбирам!

Но мракът ме погълна.

Не знам колко съм спал втория път, но когато успях да изплувам отново от тъмнината, зората вече разцъфтяваше и чернокрили чайки се гмуркаха и щурмуваха вълните зад нас. Погледнах надолу - палубата под мен кипеше от народ. Първата вахта гребци се спускаха по трапа, за да се сменят на веслата.

Развързах въжето, което ме крепеше за мачтата и се спуснах долу на палубата. Щом стъпалата ми тупнаха на дъските, Зарас побърза да ме пресрещне. Усмихваше се и клатеше глава.

- Господарю, нима пак си спал във вантите? Койката ти не те ли устройва вече? - След това видя изражението ми и усмивката му угасна. - Какво има...?

- Незабавно изхвърли всичките ни колесници - наредих. - Прехвърли конете ни на другите кораби от флотилията.

Той ме зяпна.

- Но защо, Тайта?

- Не подлагай на съмнение заповедите ми. Нямам време да споря отново с теб! - Бях толкова нетърпелив, че го хванах да раменете и го разтърсих. - Вземи по една пълна смяна гребци от всеки от другите кораби. Искам да мога да ги сменям по веднъж на час.

- На всеки час? - зяпна Зарас.

- Искам да поддържам бойна скорост по целия път до Кри-

мад.

- Бойна скорост ли? - Той ме гледаше невярващо.

- Не повтаряй всичко, което казвам, Сет да те вземе дано, Зарас! - изръмжах му аз. - Искам да сме в Кримад след пет дни или дори по-рано, ако е възможно.

- Ще убиеш хората ми! - възрази той.

- По-добре да умрат те, отколкото Техни Височества принцесите!

Младежът ме зяпна недоумяващо.

- Не разбирам...

- И двете принцеси са в смъртна опасност. Може и да сме закъснели вече, но всеки час, който губим, е час по-близо до тяхната сигурна смърт!

Той стремително ми обърна гръб и кресна на вахтения офицер:

- Развей сигнала за „До всички капитани!“.

Другите кораби се изравняваха с нас по два наведнъж, един дясно на борд и един ляво на борд. Всеки от тях свали по двадесет от най-добрите си гребци на „Безчинство“, с вода и провизии за пет дни. В замяна им дадохме робите и слабаците от собствения ни екипаж.

Прехвърлихме и всичките си коне при тях, като ги прекарвахме с дълги макари през бездната между корабите ни. Използвахме същото оборудване да вдигнем колесниците си и да ги метнем през борда. Исках „Безчинство“ да плава леко и високо. Дори пет дни до Крит ми се струваха твърде много.

Когато дойде ред на кораба на Хюи да се изравни с нас, Зарас го отведе настрани и му поговори тихо, но аз четях по устните им. Полковникът му обърна гръб и решително закрачи по палубата към мен.

- Много добре, Хюи - изпреварих аргументите му, - постави свестен командир начело на кораба си и се прехвърли при нас. Но те предупреждавам, че ще сядаш на пейката на гребците, когато ти дойде редът!

Веднага щом пълният екипаж се качи на борда и първият отряд гребци зае места на пейките, барабанчикът им подаде ритъм. Покачваше го постепенно от плавателна скорост до та- ранна с по десет удара в минута.

„Безчинство“ пое по курса си и ние се понесохме през вълните. В течение на първия час останалите кораби зад гърба ни изчезнаха зад хоризонта.

Когато дадох сигнал за смяна, гребците, които ставаха от пейките, бяха разпенени от пот и жадни за въздух. Денем и нощем в течение на следващите три дни скоростта ни не падна и за миг.

Зарас и Хюи на свой ред сядаха на греблата и дори аз гребях по един пълен час на всеки дванадесет. Мъже наполовина на моята възраст припадаха, но аз не пропуснах нито веднъж гребането. Крепеше ме споменът за неизреченото предупреждение на Инана.