Уилбър Смит - Пустинният бог

Нямаше отговор, подходящ за случая. Поклатих тъжно глава и рекох:

- Изпълни дълга си към фараона и към паметта на семейството си.

- Благодаря ти, господарю! - поклони ми се Зарас. След това извади меча си и отиде да се присъедини към Накати.

Двамата избраха тридесет от най-добрите си войници с брадви, които да извършат ампутациите. Всеки получи четирима асистенти, които да държат пленниците и да ги влачат за процедурата. Първите жертви стискаха юмруци и отказваха да подадат палци под остриетата. Секачите не губиха време да се мъчат да ги убеждават. Просто отсичаха цялата китка. Следващите пленници бяха по-склонни да съдействат.

След това асистентите ги претъркулваха по гръб и със същата безцеремонност им отсичаха гениталиите, а после ги пускаха на свобода да се препъват през дюните, стенейки и притискайки раните си в опит да спрат кървенето.

Миризмата на кръв привлече чайките. Гладни ята от тези разбойници се събраха да крещят и прелитаха над растящите купчини палци и полови органи. Поглъщаха тези късове плът почти със същата бързина, с която секачите успяваха да ги отрежат.

От всичко това ми призляваше. Обърнах гръб и отидох при изтеглените ни на брега кораби. Опитвах се да не обръщам внимание на писъците и проклятията на хиксоските пленници. Постарах се да се съсредоточа върху товаренето на колесниците и конете, както и на амфорите с вода и провизии, които бяхме открили в кавалерийското заграждение.

Когато приключиха кървавото си занимание на брега, На- кати дойде да се сбогува с мен. Както гласеше нашето споразумение, той възнамеряваше да продължи да сее хаос в хиксоски- те пристанища и градове по бреговете на Средно море.

Когато най-сетне Зарас се качи на палубата на „Безчин- ство“, веднага дойде при мен и падна на едно коляно.

- Наруших заповедите ти, господарю - призна ми той. - Противопоставих ти се пред хората си. Ще бъде напълно оправдано, ако ме понижиш в ранг и ме отстраниш от командването!

- Ти стори онова, което знаеше, че е редно - отвърнах. - Никой не би могъл да се справи по-добре от теб. Поеми командването на кораба и задай курс към Кримад!

Той се изправи на крака.

- Благодаря ти, Тайта! Никога повече няма да те разочаровам!

Докато слънцето уморено потъваше зад западния хоризонт, аз се покатерих на главната мачта на „Безчинство“, откъдето за последен път огледах морето зад нас, за да съм абсолютно сигурен, че няма и следа от преследваща ни хиксоска ескадра. Всичко беше чисто. Северният бряг на Египет представляваше просто тънка ивица синьо над по-тъмносиньото на морето. Флотилията ни се беше събрала в плътна формация със запалени кърмови фенери, за да могат навигаторите ни да съхранят точните си позиции и по време на тъмните часове.

Кормчията на носа се провикна:

- При това въже не намирам дъно!

Бяхме навлезли в дълбоки води, на курс към Крит. Намирах се на любимото си място на главната мачта. Чух Зарас да освобождава постовете отдолу. Гребците прибраха греблата и се свиха на палубата да поспят. Вятърът идваше откъм кърмата и всичките ни платна бяха опънати.

Внезапно усетих, че ме преизпълва умора до дъното на тялото и душата ми. Битката беше кървава, а сблъсъкът ми със Зарас - дори още по-ужасен. Обмислих възможността да се спусна от мачтата и да се оттегля на тясната койка в каютата си, но бризът беше топъл и все още изпълнен с уханията на любимия ми Египет. Нежното полюляване на главната мачта ме унасяше. Болката от всички синини и драскотини, получени в схватката за залива Зин, тъпо пулсираше в тялото ми. Каютата ми се струваше твърде далеч. Уверих се, че въжето около кръста ми е здраво завързано за мачтата, до която беше притиснат гърбът ми, а после си позволих да затворя очи и да оставя брадичката ми да клюмне на гърдите ми.

Когато се събудих, луната бе достигнала зенита си и отражението и на повърхността на морето препускаше редом с нас, хвърляйки пътека от бляскаво сребро по гребените на вълните. Ароматът на Африка бе заменен от солените пръски на океана. Чуваха се единствено плискането на водата под кила, равномерното поскърцване на мачтата в гнездото и и шепотът на вятъра в такелажа.

Болките ми бяха се разсеяли, а умората ми беше си отишла заедно с тях. Чувствах се отново жизнен и нащрек. Бях преизпълнен с онова странно усещане за възторженост, което бях започнал да разпознавам като сигурен знак, че богинята Инана е наблизо. Потърсих я с копнеж и не се изненадах, когато я видях да се носи по пътеката от лунна светлина, за да пресрещне кораба ни. Качулката на мантията и беше отметната и лунните лъчи танцуваха по лицето и. Беше по-прекрасна, отколкото въображението е способно да я опише.