Уилбър Смит - Пустинният бог

Убих поредната си жертва, с ритник го свалих от острието на меча си и надзърнах през борда на кораба само за да видя, че и другите от флотилията ми водят тежко сражение, обкръжени от вражески кораби, и се бият за живота си. След това за мой ужас зърнах, че от открито море в залива навлиза вражески флот от дузина големи бойни галери, натоварени с войнствено крещящи мъже, който страстно дърпаха греблата. Знаех, че всеки момент ще ни смажат дори и само с численото си превъзходство и няма да оцелеем още дълго. За момент се замислих няма ли начин да се измъкнем от битката и да отплаваме към открито море. Но осъзнах, че тази мисъл не е само последната утеха на загиващия дух, но е и въображаем плод на отчаянието. Нямаше изход от тази кървава баня. Продължихме битката под напора на новите вълни прииждащи врагове. Започнах да се олюлявам от изтощение. Зарас заклещи щита си в моя, за да ме задържи на крака, но в този момент дори да вдигна меча си изискваше огромни усилия. Лицето и ръцете ми бяха окъпани в кръвта на противниците, които бях избил.

След това пред мен изникна поредното брадато вражеско лице и аз замахнах към него с притъпеното си острие. Режещият му ръб вече се бе изхабил и наръбил, а връхчето беше отчупено. Ударът ми беше толкова несигурен и слаб, че новият ми противник го отби с презрително извъртане на китката.

- Тайта! - викна ми той, а аз овладях следващия си замах и се втренчих недоумяващо в него.

Не го разпознах веднага заради брадата и червения воал от пръски кръв, които замъгляваха очите ми. Но вече бях осъзнал, че това не е поредният хиксоски негодник. Чертите му бяха благородни и познати.

- Остави меча си, господарю. Аз съм твой поданик!

Дори гласът ми се стори познат. Изпъшках:

- Накати? Мислех, че повече няма да те видя!

- Боговете невинаги обръщат внимание на молитвите ни - той се ухили, докато ми отговаряше със собствените ми думи. После ме хвана за ръката, за да не падна, но аз се освободих от хватката му. С възобновената надежда дойде и прилив на свежа сила.

- На косъм пристигна, Накати. Но все пак си добре дошъл! - Посочих през кърмата на „Безчинство“ към оцелелите хик- соси, които бяха зарязали битката. Бягаха, за да се спасят към сушата - измъкваха лодките си, изоставяха ги и тичаха към дюните. - Иди да изловиш онези бързоноги глупаци. След това ще можем да се съсредоточим върху смазването на тяхното скривалище за колесници, ако успеем да го намерим.

Той се разсмя на подбора ми на думи.

- Не са нито глупаци, нито бързоноги. Хиксоската кавалерия е отседнала на няма и левга от това място - увери ме той.

- Сигурен ли си?

- Осведомителите ми може да не са така многобройни като твоите или на почитаемия Атон, но са поне толкова ефикасни. Съобщиха ми за засадата, която хората на Гораб са ти приготвили. Отплавах за Кримад да те предупредя, но когато пристигнах, вече беше тръгнал насам. Благодаря на Хор и Изис, че дойдох навреме да те открия все още жив!

- И аз съм ти благодарен за това! - Обърсах потта и кръвта от лицето си с края на хламидата и се наведох да вдигна от палубата забравен вражески меч, за да заменя собственото си похабено оръжие. При изправянето си викнах на Зарас: - Закарай ни на плажа. Не оставяй нито едно хиксоско животно да избяга!

Изкарахме корабите си на песъкливия бряг. Следвайки заповедите ми, Накати поведе хората си в преследване на хик- соските бегълци, докато Зарас и Хюи сваляха колесниците и впрягаха конете в тегличите.

Пратените ни от Атон бедуински водачи изникнаха от дюните, където се криеха. С Хюи се качихме на седлата и с половината от колесниците ни последвахме водачите към сборното място на хиксоската кавалерия.

Зарас обедини сили с хората на Накати. С останалите колесници се впуснаха в преследване на хиксосите участвали в битката, които бяха избягали сред дюните.

Хиксоските стражи на кавалерийското сборно място се намираха твърде далеч от схватката, за да бъдат вдигнати по тревога от шумотевицата и тътена на боя. Когато с Хюи докарахме колесниците си до външната ограда на мястото, подвикнах им на собствения им език да отворят портите. Пазачите ни приеха за подкрепления, изпратени от основната им армия на юг, и отвориха, за да ни приветстват.

Когато осъзнаха колко сериозно са сбъркали, собствените ни хора бяха нахлули между тях, отнемаха им оръжията и ги принуждаваха да коленичат с ръце зад гърба, докато ги връзваха. На територията на депото намерихме 850 новопостроени колесници, строени в спретнати редици по четири.