Уилбър Смит - Пустинният бог

- Не е било сън - прошепнах. - Тя е идвала при мен!

Вдигнах лилията към устните си и я целунах. Тя вехнеше направо в ръцете ми - листенцата се спаружваха и съхнеха. Ярките и цветове избледняха до мътнокафяво като петната по ръцете на старец. След това се превърнаха във фин прах, който изтече между пръстите ми и се посипа по плочите на терасата. Утринният бриз го разпиля.

Същината на богинята сякаш беше преминала от лилията в тялото ми, придаде ми сили и укрепи духа ми, но все още не знаех срещу какво точно.

Изкъпах се в кожените кофи с гореща вода, които робите качиха за мен на терасата. След това се облякох в син вълнен хитон и отидох в библиотеката си.

Вратата беше затворена, макар да я бях оставил отворена, когато се прибрах в спалнята си предишната нощ.

Тихичко я бутнах и застинах в религиознен потрес, когато видях загърната с наметало жена с вдигната качулка да стои с гръб към мен до прозореца в отсрещната страна на стаята. Прошепнах:

- Инана!

Гостенката ми се обърна пъргаво и дойде да коленичи в краката ми и да ми целуне ръка, преди да успея да си възвърна гласа.

- Почитаеми Тайта! Толкова се радвам да те видя. Липсваше ми. На всички ни липсваше!

Тя отметна качулката на раменете си.

- Локсия! - възкликнах. - Помислих те за друга. Как ме намери?

- Попитах добрия си приятел, почитаемия Торан. Той ми каза къде си.

Изправих я на крака и я отведох до дивана. Когато я настаних, позвъних с бронзовото звънче на писалището и трима от робите ми дотичаха по стълбището от кухнята. Наредих им:

- Донесете храна и напитки!

С Локсия седнахме един срещу друг и се захванахме с голямото плато с варени яйца, сушена риба, свински наденички и сухари, което робите поставиха помежду ни.

- Безопасно ли е за теб да идваш тук? Мислех, че си затворничка в царския сарай заедно с Техути и Беката.

- О, не! - Локсия разтърси къдрици срещу мен. - Амазонките ме смятат само за нископоставена робиня. Позволяват ми да влизам и излизам, когато пожелая.

- Животът на робинята очевидно много ти отива, Локсия. Разхубавила си се, откакто за последно те видях!

- Ти си ужасен стар ласкател, Тайта! - Тя се изчерви срамежливо.

- Разкажи ми за другите момичета. И те ли са щастливи като теб?

- И двете твърдят, че умират от скука. Копнеят за поне една от историите ти да ги разсее.

- Съпругът им не ги ли развлича? - попитах тактично.

- Имаш предвид стария Медноглав, Върховния минос? - Локсия измърка насмешливо. - Така го наричаме, макар че, предполагам, би ни отрязал главите, ако ни чуе. Нито Техути, нито Беката са го виждали от сватбената церемония насам. Нито пък някоя от новите ни приятелки в харема - от техните сватби, а някои са тук от двайсет години и повече. Определено никой не го е зървал без медната кратуна.

- Не разбирам - възразих. - Никоя от съпругите му не е познала царя отблизо? Това ли се опитваш да ми кажеш?

Локсия поддържаше приятелство с посланик Торан от достатъчно време, за да знае смисъла на израза, изчерви се от скромност и сведе поглед.

- От време на време Миносът изпраща нареждане амазонките да доведат някои от съпругите му. Но напуснат ли веднъж сарая, те никога не се завръщат.

- Какво става с тях? - озадачих се аз.

- Амазонките твърдят, че се издигат в ранг на любимки на боговете и че отиват във Висшия храм в планините.

Разпитах внимателно Локсия, но скоро стана ясно, че тя не знае по темата почти нищо, освен онова, което вече ми беше казала и че не се е интересувала особено от местонахождението на Висшия храм. Опита се да смени темата на нашия разговор с въпроси за живота и здравето на Зарас и Хюи. Наясно бях, че искаше да узнае нещо за тях от името на благородните си господарки.

Налагаше се упорито да я връщам на темата за многоброй- ните съпруги на Върховния минос.

- Колко от другите съпруги са станали любимки на боговете, откакто вие с принцесите сте се настанили в сарая? - попитах.

- Четиридесет - отвърна тя без колебание.

Изненадах се както от бройката, така и от увереността на Локсия за точността и.

- Това прави приблизително по една булка дневно, откакто вие с принцесите сте се настанили в сарая, така ли?

- Не, не, господарю! И четиридесетте напуснаха сарая по едно и също време. Потеглиха с песни и танци, закичени с цветя в косите.

- Върховният минос сигурно е имал тежка нощ... - не можах да се сдържа.

Локсия се постара да си придаде скромно изражение, но в очите и проблясваха насмешливи искрици.