Уилбър Смит - Пустинният бог

Фактът, че се бях разсърдил заради твърде свободния език на Приятеля, не означаваше, че ще отхвърля много разумното предложение да се възползвам от тази рядка възможност да продължа съперничеството си с Атон над дъската за бао.

На следващата сутрин изгряващото слънце вече беше се изкачило по източния хоризонт, когато се сбогувах със Зарас и Хюи и потеглих отново по склоновете на връх Ида, на път към Кносос по веригата сменни постове, които полковникът беше организирал по мое нареждане. Беше свършил отлична работа.

По дърветата покрай пътеката войниците му бяха наковали бронзови маркери за разстояние. Така нямаше да се съмнявам къде се намирам и не се налагаше да намалявам от кариер. Щом наближавах сменната станция, надувах рога си, за да предупредя коняря за идването си. На свой ред той ми оседлаваше поредния кон и чакаше. Спирах само да пийна няколко глътки разредено с вода вино. След това отново скачах на седлото и продължавах нататък, дъвчейки наденичка от месо и лук, пъхната в ръката ми от някой от гледачите.

Дръпнах юздите до прясната купчина пръст, която отбелязваше гроба на роба, отдал живота си, за да спаси моя.

- Спи спокойно, добри ми Уага! Знам, че скоро ще се видим отново. Тогава ще изразя в пълна мяра благодарността си към теб!

Отдадох му чест със свит юмрук. След това забих пети в коня под мен и препуснах по склона на планината към залива на Кносос. Когато влязох в двора на конюшнята зад послани- ческото си имение, вдигнах поглед към следобедното слънце и прецених ъгъла, под който се беше изменило след напускането на Кримад. Със задоволство си казах:

- Под шест часа за пресичане на острова!

Въпреки уморителното пътуване се насочих право към писалището си в библиотеката, за да обърна внимание на купчината свитъци папирус, които очакваха пристигането ми. Пове- чето бяха от посланик Торан.

Пратих един от робите ми до града, за да занесе отговорите ми до дома на Торан близо до двореца, преди да вечерям сам и след това да се оттегля в спалнята си.

Тази нощ отново сънувах Инана. Стоеше на терасата пред спалнята ми, а качулката и мантията и сияеха на лунната светлина. Но не виждах лицето и отдолу. Опитах се да се надигна от постелята и да отида при нея, но крайниците ми тежаха като олово и не искаха да се подчинят на желанията ми. Опитах да говоря с богинята, но гласът ми заглъхна, преди да достигне върха на езика ми. Не изпитвах обаче нито притеснение, нито загриженост от собствената си неспособност да общувам с нея. Вместо това долових благожеланието и да се лее над мен, а божествената и сила да ме обвива като щит. Изпълнен с доверие, си позволих да потъна отново в сън.

Събудих се повторно призори и скочих от леглото, чувствайки се прекрасно освежен и жив. Не бях подготвен за това усещане за добруване, докато внезапно не си спомних съня си. Тогава радостта ми се овкуси със сладко съжаление, че това не е било истина.

Пресякох гол стаята си, излязох през вратата на терасата и напълних дробовете си с въздуха, пречистен от хилядите левги океан.

Вгледах се отсреща във върха на Кронос и забелязах, че богът отново се беше успокоил. Усмихнах се, когато блъвна облаче по-тъмен дим. Може би беше ме видял на терасата и ми пожелаваше хубав ден или беше ял за вечеря нещо, което му причиняваше киселини. Показател за доброто ми настроение беше, че си въобразявах такива глупости.

Беше обаче екстравагантност, която не можех да си позволя. Планирах да потегля на първия си поход срещу хиксоските позиции по северния бряг на делтата в рамките на следващите десет дни и всеки час следваше да се използва докрай.

Обърнах се целеустремено към вратата на спалнята си и ко- гато го сторих, кракът ми докосна нещо меко. Погледнах надолу, за да видя какво е това. След това спрях и го вдигнах, за да го огледам. Първо с лек интерес, а после с нарастваща почуда.

Беше цвете, и по-точно лилия. Никога обаче не бях виждал подобна, а аз съм страстен хортикултурист. Имаше размера на голям бокал за вино. Листенцата и бяха с цвета на лято злато и преливаха до тъмен цинобър в основата. Тичинките бяха бели като изваяна слонова кост, а връхчетата - сини като сапфири.

Беше великолепна и толкова прясно отрязана, че стебълце- то още сълзеше с капчици лепкав сок. Нежно я помачках между пръстите си и долових лек мирис - ухание, което познавах толкова добре, че космите по врата ми настръхнаха.

Беше ароматът на богинята Инана - парфюмът на Ищар, богинята на цветята, чийто символ е лилията.