Уилбър Смит - Пустинният бог

Скритият барабан удари два пъти и замлъкна. Нищо и никой не помръдваше в тази внезапна тишина. След това маскираният на трона се изправи на крака и разпери ръце. Издаде рев като див бик, надушил мирис на разгонена в ноздрите си. Звукът отекна в главата маска на съществото с такава сила, че стигнах до извода, че минойските инженери сигурно са измислили начин да го усилват допълнително до невероятна мощ.

В синхрон цялото сборище, включително жреците, простенаха благоговейно толкова дълбоко и проникновено, че емоцията им граничеше с ужас, и след това се проснаха на земята. Облечените в зелено стражи от двете страни на момичетата ми ги принудиха да легнат по лице на мраморния под.

Посланик Торан ме хвана за китката и ме дръпна на пода до себе си.

- Лежи мирно! - изсъска. - Ако ти е мил животът, не поглеждай нагоре!

Подчиних му се. Нямах представа какво се случва, но знаех, че не му е времето и мястото да възразявам. Лежах мирно, стенех само когато останалите присъстващи стенеха, удрях чело в пода, когато и другите го правеха. Тирадата от трона продължи без прекъсвания и непрестанно се усилваше по мощ, докато главата ми не започна да пулсира.

Макар че бях изучавал минойски много старателно, не разбирах нито дума от онова, което Върховният минос казваше. Или той ни говореше на някакъв странен език, или усилването на звука изкривяваше думите отвъд способността ми да ги разпознавам.

Притежавах гривна, която нося на дясната си китка за случаи като този. На нея на тънка верижка е окачен малък златен диск, който съм излъскал до огледален блясък. В отражението му съм способен да следя всичко и всички пред или зад мен, без да помръдвам или да вдигам глава. Така успявам да науча много интересни неща и неведнъж съм избягвал смъртта.

Внезапно в малкото си огледалце видях кръгла черна завеса да се спуска безшумно от сенките на тавана. Беше точно с размера на подиума, на който се намираше тронът. Напълно го обгърна и обви и Върховния минос, и Пасифая, неговата майка.

След това завесата се вдигна също толкова бързо, колкото се спусна - и тронът, и подиумът се оказаха празни. Върховният минос и майка му изчезнаха. Беше толкова майсторски номер на сценичното изкуство, какъвто рядко съм наблюдавал.

Скритият барабанчик поде отново ритъма си. При този сигнал всички ние се надигнахме на колене и вдигнахме глави. Разнесоха се изумено мърморене и викове на почуда, кога- то осъзнахме, че Върховният минос и майка му са изчезнали. Присъединих се към възгласите, без да има нужда Торан да ме окуражава. След като завършихме с изразяването на изумлението си от чудотворните сили на царя на Крит, вече можех да се изправя на крака до Торан и да попитам:

- Предполагам, Върховният минос е назначил часа и датата на сватбената церемония, прав ли съм?

- Моля те, прости ми, почитаеми Тайта. Трябвало е да ти обясня по-подробно. Предположих, че разбираш какво се случва... - той изглеждаше наистина засрамен. - Това, на което станахме свидетели, беше сватбената церемония.

Не си спомням кога за последен път съм губил напълно интелигентното си дар слово, но най-сетне успях да се взема в ръце, макар че чувах как гласът ми пресеква, когато заговорих.

- Не разбирам, Торан. Попитах за сватбата на египетските ми принцеси.

- Това беше сватбата им. Те вече не са принцеси. Сега са минойски царици. Ние с теб постигнахме онова, което си поставихме за цел... - той ме хвана за ръката, сякаш да ми помогне да запазя равновесие. Отърсих дланта му, все още втренчен в него.

- Какво ще стане с момичетата ми сега? - поисках да знам.

- Амазонките ще ги отведат в царския сарай - той врътна глава по посока на стражите в зелените дрехи.

- Все още не съм готов да ги съпроводя - възразих. - Първо трябва да си взема вещите от „Свещеният бик“.

- В Двореца на царските съпруги никога не са били допускани мъже. Наистина много съжалявам за това, Ваше благо- родие.

- Прекрасно знаеш, че не съм истински мъж, Торан. Никога не съм бил насилствено отделян от момичетата си!

- Що се отнася до минойските закони, ти си мъж - отвърна посланикът.

- Ами тези... тези същества? - попитах, посочвайки стражите със зелените униформи, които изправяха моите принцеси на крака. - Те не са мъже - не повече, отколкото аз самият, нали, Торан?

- Не, Тайта. Те са жени от племето мбелала от Западна Африка.

- Че те нямат гърди! - възразих аз.

- Ампутират им ги в пубертета, така че да могат да въртят по-умело меч, но отдолу са изцяло жени. Ще ти дам доказателство за това... - Посланикът се обърна към капитана на амазонките и заговори остро.