Уилбър Смит - Пустинният бог

- Всичко върви точно по план. Върховният минос и целият му съвет ни очакват в тронната зала отвъд онези порти - той ги посочи с вирване на брадичката си. - Дори царицата майка е с него. Това е рядка чест. От теб не се очаква да вземеш участие в днешните церемонии, но от утре нататък ще работиш постоянно заедно с Негово Височество адмирала и военния му съвет

- ще планираш кампанята срещу хиксосите.

- Облекчен съм и се радвам, че те чувам да го казваш... - макар че го споделих с глас, тих като неговия, това си беше истината. Беше ми отнело години интензивно планиране и още по-настоятелни действия, за да стигна до този момент. Стояхме на прага на успеха. Попитах: - Кога обаче ще се състои сватбената церемония?

Торан ме стрелна със стреснат поглед на обрамчените си с каял очи, но преди да успее да отговори, полираните кедрови порти с техните златни емблеми на бикове се завъртяха тихо и се отвориха пред нас. Под мрачния ритъм на скрит барабан ние преминахме в тронната зала и се спряхме, а вратите се затвориха тихо зад гърба ни.

Вътрешността беше много слабо осветена. В залата нямаше лампи. Няколкото тесни цепнатини прозорци бяха покрити с тъмно оцветени вълнени завеси. Таванът беше толкова висок, че се сливаше със сенките. Очите ми обаче, с обичайната си чувствителност към подробностите, бързо се приспособиха, така че от сумрака изникнаха силуети и фигури.

В средата на залата имаше поставен на висок подиум трон. Групичка мъже се бяха събрали в основата му. От лявата му страна се намираха жреците на Кронос. Носеха дълги наметала и воали, които скриваха чертите им. Тези одежди бяха тъмночервени на цвят и по-късно научих от Торан, че този оттенък се наричал „бича кръв“.

От отсрещната страна на трона се намираше друга група придворни и благородници. Някои от тях носеха традиционните черни роби и високи шапки.

Срещу тях бяха застанали високопоставените военни и военноморски командири. Техните униформи бяха толкова пищни и цветни, колкото дрехите на благородниците бяха скромни.

Самият трон беше масивен. Беше издялан от слонова кост и инкрустиран със седеф. Въпреки че седалката му беше достатъчно широка да побере петима едри мъже с брони, на него в момента седяха само двама души. Единият от тях беше и единствената жена в тронната зала, като изключим моите принцеси и Локсия.

Втренчих се в нея изумен. Това беше най-древната старица, на която някога се е спирал погледът ми. Изглеждаше стара колкото самото време. Съсухреното и тяло и крайниците и бяха покрити с прашна черна дантела, а ръцете и бяха голи. Артритът и възрастта кривяха пръстите и в гротескни форми. Опакото на скелетоподобните и длани беше сгърчено от възли сини вени.

Старицата имаше лице, жълто и набръчкано като кожата на зимна ябълка, останала да лежи в подножието на дървото цял сезон на слънце. То вече не изглеждаше човешко. Редките и мазни кичурчета коса бяха боядисани яркочервени и зализани за черепа и или навити около ушите. Очите и бяха потънали дълбоко в орбитите си. Едното беше черно и лъскаво като обсидиан. Другото - мътно, ронеше сълзи по спаружената и буза. Сълзите се стичаха по черната дантела, с която бяха увити раменете и.

В тишината старицата се задави и изкашля храчка зелена и жълта слуз. Когато отвори уста да я изплюе на мраморния под, видях, че зъбите и са почернели и неравни като изгорелите чворове в гора, след като я е помел пожар.

- Пасифая, царицата майка - прошепна Торан толкова тихо, че единствено аз успях да го чуя.

До нея се извисяваше гигантски човекоподобен силует, облечен в роба от сребърен филигран и с нагръдник от гравирано злато. Съществото обаче изглеждаше твърде голямо, за да е човек. Дали не беше някакъв свръхестествен звяр от минойския пантеон на безсмъртните, почудих се аз?

Ръцете му бяха покрити с ръкавици от рошава черна кожа, за която предположих, че е от млад бик. Долните му крайници бяха обути с високи ботуши от същия материал.

Най-изумителното беше главата на съществото. Тя беше напълно скрита с маска от скъпоценни метали. Маската беше изработена във формата на глава на див зубър с раздути ноздри и рошава грива. Масивните рога, вградени в маската, бяха

истински, свалени от трупа на животното. Бяха дълги, завити напред и смъртоносно заострени. Бях виждал почти идентични образци сред ловните трофеи на цар Нимрод във Вавилон.

Очните отвори на маската изглеждаха празни и черни, до- като не помръднах леко на една страна. Маскираната глава се извърна да проследи движението ми и по този начин промени ъгъла на светлината, падаща от високите прозорци. Вече можех да различа проблясък и отражение на живо око дълбоко в ямките. Бяха ли тези очи човешки, зверски или божествени? Нямаше как да отгатна.