Уилбър Смит - Пустинният бог

За няма и час и трите си свалиха дрехите и се окичиха с разкошните бижута, които Върховният минос им беше изпратил. Изсвирих на лирата си една от любимите им танцови мелодии и те се разподскачаха из каютата, пискайки от смях. Вече минаваше полунощ, когато Беката се свлече най-сетне на койката си, а другите две скоро я последваха. Завих ги с чаршафите, целунах всяка за лека нощ и духнах лампата. Покатерих се по трапа до главната палуба, за да се порадвам на нощния въздух. Бях особено доволен от себе си.

Когато гемията се появи от залива по обед на следващия ден и загреба към „Свещеният бик“, принцесите ми бяха облечени в минойски стил и чакаха на главната палуба. Докато не помръднаха, нищо не подсказваше, че има живи същества под пластовете черен плат и воали, които ги покриваха. Посланик Торан беше изпратил тези костюми и аксесоари по-рано сутринта с друга лодка. Бяха нужни цялата ми убедителност и изобретателност, за да накарам момичетата да облекат подобни чудовищни дрехи. На Локсия неудобството и беше спестено. Макар роклята и да беше дълга и черна, а шапката и - висока, конична и обсипана с черни панделки, поне лицето и ръцете и бяха открити. Тя все пак беше просто прислужница и дори да беше тръгнала с разголена гръд, убеден съм, че никой нямаше и да забележи този факт.

Поведох и трите по трапа надолу към гемията под мрачния ритъм на барабаните, удряни от четирима жреци от храма на Кронос, които седяха на кърмата. След това се насочихме към вътрешния залив на пристанището и имах възможността да разгледам по-отблизо надвисналите постройки, които заобикаляха водния басейн и се спускаха чак до повърхността.

Те бяха изградени изцяло от блокове унило сив камък, за който по-късно научих, че се добива в планината. Отделните сгради почти по нищо не се различаваха от съседите си. Всички бяха масивно грозни. Покривите бяха плоски. Прозорците представляваха тесни процепи, покрити с мътно сиво стъкло.

Най-голямата постройка се издигаше право срещу входа на пристанището. Не се нуждаеше от статуята на златния критски бик на покрива си, за да стане ясно, че това е един от четирите величествени двореца на Върховния минос.

С придобита от опита прецизност, гребците долепиха гемията до пристана пред двореца, където фаланга големци чакаха да поздравят малката ми групичка след слизането ни на брега. Всеки от тях бе надянал идентична, дълга до земята, черна униформа с висока конична шапка. Лицата на всички бяха набелени с тебешир, очите им - подчертани с каял. Малцина имаха златни и сребърни вериги и други украшения върху дрехите си, които да подсказват висшия им ранг и статут.

Дори и аз бях облечен в черна дълга роба, която посланик Торан ми беше пратил. Но носех величествения си златен шлем с оперения му гребен и лицето ми беше недокоснато и от тебешир, и от каял.

Единствени в цялата група, които не носеха нищо черно, бяха четиримата жилави и извънредно тъмнокожи воини в яр- козелени туники с преплетени по торсовете кожени ремъци и нахлупени на главите кожени шлемове. Те пъргаво пристъпиха да посрещнат принцесите ми в мига, в който двете слязоха на брега. Бяха въоръжени с къси мечове и кинжали. Двама от тези стражници носеха бичове, за които се надявах да са церемониални и да не се използват в реалния живот. Разпределиха се по чифт от двете страни на момичетата ми.

В тези облечени в зелено телохранители имаше нещо странно женствено. Лицата им бяха безбради и гладки. Чертите им

- деликатни и изящни, както и дланите им. Липсваха им обаче изпъкналостите на женските гърди. Бяха плоскогърди досущ като момчета. Реших, че са някакъв вид хермафродити - просто поредната странност сред многото, с каквито вече се бях срещал в тази странна земя. Изхвърлих ги от мислите си и последвах момичетата си през портите в огромния вестибюл на двореца.

Той беше пълен със застанали рамо до рамо, облечени в черно, тебеширенолики копия. В цялото сборище обаче не видях нито една жена. Ние, египтяните, се гордеем с жените си и очакваме от тях да играят важна и много видима роля в живота на нацията ни. Сметнах този полово-центриран изолационизъм за неестествен и отблъскващ.

В средата на покрития с мрамор под беше оставена празна пътека, широка точно колкото да могат да минат момичетата и облечените им в зелено телохранители и водачи. Тя стигаше право до друг чифт врати в отсрещния край на коридора. Нашата малка група се запъти по тази пътека, но не бяхме изминали и дузина крачки, когато някой излезе от тълпата и пое редом с мен. В първия момент не познах, че това е посланик Торан, понеже той също беше облечен изцяло в черно и лицето му беше избелено като на смъртник, с мъртвешко-зачерне- ни очни орбити, но носеше златна верига, която разпознах, и дори когато заговори с гробовен тон, гласът му не можеше да се сбърка: