Уилбър Смит - Пустинният бог

Тримата посетители бяха облечени в дълги до земята черни роби, чиито поли бършеха палубата, докато вървяха към мен с предпазливи и достолепни крачки. Носеха високи шапки без периферии, драпирани с черни панделки. Брадите им бяха боядисани в гарвановочерно и бяха силно накъдрени с горещи маши. Лицата им бяха напудрени с бял тебешир, а очите им - очертани с каял. Контрастът беше поразяващ. Израженията им бяха надменни.

Посланик Торан ги следваше по петите и ги представи веднага щом спряха пред мен. Поклоних се на всеки един, докато Торан рецитираше многобройните им имена и сложни титли.

- Почитаеми Тайта - старши пратеникът отвърна на поклона ми. - От името на Върховния минос ви приветствам с добре дошли на Крит... - той продълъжи с уверението, че сме били очаквани с голямо нетърпение. В двореца обаче не са били сигурни за датата и момента на пристигането ни. Сега се нуждаеха от допълнителни двадесет и четири часа, за да подготвят достойна церемония за благородните египетски дами, които ще бъдат сгодени за Върховния минос.

- По обед утре подходящ кораб ще ви вземе от борда на галерата. Ще превози вас и принцесите до двореца, където Върховният минос ще ви очаква, за да ги приеме в семейството си!

- Вашият Върховен минос е изключително любезен! - Приех онова, което по същността си беше дипломатично завоалирано царско нареждане, а не покана.

- Негово Величество ми нареди да уверя принцесите колко се радва по случай пристигането им. Освен това ме помоли да им предам тези знаци на неговата царска благодарност!

С тези думи чиновникът ми посочи тежките сребърни сандъци, носени от облечените в черно помощници от двете му страни. Те поставиха даровете на палубата и после отстъпиха назад с дълбоки поклони.

Срещата приключи. Тримата се завърнаха на катера, който ги беше докарал. Научих, че минойците са сериозни хора, които не губят много време в церемонии или любезни формалности. Посланик Торан се завърна на брега заедно с тях. Поне ми се усмихна лекичко и ми помаха дискретно, докато се качваше на катера.

Надявах се, че даровете, пратени от Върховния минос, ще помогнат да разсея дълбоката печал на принцесите си. И те наистина се оказаха достойни за най-богатия монарх на света. Златото и среброто блеснаха неподражаемо, а скъпоценните камъни озариха кабината с лъчи от многоцветна светлина. Те- хути и Беката ги огледаха безмълвно, преди да ги захвърлят и да потънат отново в меланхолията си.

До този момент се бях придържал към разумни ограничения, които да попречат на момичетата ми да се възползват от утехата на гроздовия сок, но беше видно, че е настъпил мигът, когато тежкото им състояние призовава към употреба на силни лекарства. Слязох в трюма на кораба и донесох една от амфорите на посланик Торан. Напълних три големи медни бокала с великолепното червено цихладско вино. След това го разредих с вода и накарах стюарда на кораба да ги качи в каютата, къде- то страдаха момичетата ми.

- Искаш да изпием тази отрова? - възмути се Техути. - Но нали си ни казвал, че ако пием вино, ще оплешивеем?

- Ще стане така само ако го пиете, докато сте много малки. Но сега вече сте пораснали - обясних им аз. - Погледнете ме. Плешив ли съм?

Те колебливо се съгласиха, че не забелязват подобни признаци.

- Казвал си ни също, че всичките ни зъби ще опадат - напомни ми Беката.

В отговор щракнах срещу нея с идеалния си комплект зъби. Момичетата мълчаливо обмислиха доказателството ми.

- Това ще ви развесели и ощастливи - додадох.

- Не искам да се развеселявам и ощастливявам - заяви Беката твърдо. - Искам просто да умра.

- Поне ще умреш щастлива - възразих аз.

- Може би трябва да накараме Локсия да го опита първа... - Техути погледна замислено минойското момиче. Беката побутна единия бокал през масата към нея. Локсия въздъхна обречено. Отдавна беше свикнала да и възлагат най-неприятните и потенциално опасни задачи. Вдигна чашата към устните си и отпи малка глътка - след това отметна глава, все още с глътката в уста.

- Преглътни! - нареди и Техути.

Локсия се подчини, а принцесите я наблюдаваха внимателно - изчакваха да видят дали ще изгуби косата или зъбите си.

Минойката се усмихна:

- Вкусно е - и отново сведе глава над бокала.

- Стига ти толкова! Няма нужда да го пиеш всичкото! - възрази Техути и взе чашата от ръцете и.

Трите взеха да си предават виното в кръг, обсъждайки оживено вкуса му. Беката сметна, че и напомня на сливов сок, но Техути възрази, че определено прилича на зрял нар. Локсия не вметна собствено мнение, но се постара да не я лишат от полагаемия и се дял. Беше първата, която се засмя. Другите две се взираха в нея с почуда. След това Беката се изкикоти.