Уилбър Смит - Пустинният бог

- Господарю - разпозна ме. - Молех се никога повече да не те видя!

- Боговете невинаги се вслушват в молитвите ни - посъ- чувствах му аз.

- Познаваш ли това животно, господарю? - намеси се в разговора ни Дилбар.

- Беше капитан на червения батальон на фараонската гвардия. Преди пет-шест години наръга с нож собствения си полковник в пиянска свада заради една кръчмарска курва в Аби- дос. Изчезна, преди да успеят да го осъдят и обесят.

- Да го убия ли веднага?

Поклатих глава:

- Нека отложим това удоволствие още малко.

Едно време Накати беше първокласен офицер и сякаш на челото му беше написано, че го очакват висок ранг и бойни подвизи.

- Междувременно го дръж зает на веслата.

- Да му спестявам ли камшика?

- Подиграваш ли се, Дилбар? Погрижи се да получава пълната робска дажба, включително и камшика.

- Не съм забравил, че се славиш с щедростта си, почитаеми Тайта! - заяви Накати със сериозно изражение. Проявата на чувството му за хумор беше съвсем на място, предвид обстоятелствата, а и изговори името ми с уважение. Кимнах на офицера да го отведе заедно с другите пленници. После отидох до главния товарен люк на „Гълъб“.

- Дилбар, накарай хората си да избият резетата и отвори този люк!

Когато товарният люк с трясък се стовари на палубата, надникнах в трюма. Беше претъпкан с кюлчета мед и олово. Очевидно беше, че не сме първите клиенти, спечелили вниманието на Накати и екипажа му.

- Прехвърли това съкровище на „Безчинство“ - наредих на Дилбар. - След това качи сборен екипаж на пиратския кораб и го поведи заедно с нас в конвоя към Крит.

Вече бях започнал да умувам върху изобретателен план. Исках обаче Накати да прекара достатъчно време на пейката с весло в ръцете, за да изпадне в правилно настроение и да отдаде нужното внимание на предложението, което се канех да му направя.

Изчаках да ни останат само четири-пет дни, преди да стигнем до сушата и остров Крит, и едва тогава наредих да ми го прехвърлят на „Свещеният бик“ и да го съпроводят до кабината ми.

Всичките му красиви перца бяха оскубани. Беше облечен само във веригите си и къса и мръсна набедрена превръзка. Арогантното му поведение беше смачкано. Гърбът му бе на- жилен от камшика. Ръцете му бяха стегнати и набъбнали от напъването на греблото. Коремът му беше хлътнал като на изгладняла хрътка. По тялото му не беше останала излишна плът.

По вида му отсъдих обаче, че макар да е бил бит, все още не беше пречупен. Жарта продължаваше да тлее под пепелта на гордостта му. Не беше ме разочаровал.

- Все още ли имаш съпруга в Тива, или е избягала с някой друг? - попитах, когато той се втренчи в мен.

Накати ме изгледа със суров поглед и блеснали очи. Беше затегнал юздите на знаменитото си чувство за хумор.

- Деца имаш ли? - Продължих да упорствам. - Колко са? Момчета или момичета? Сещат ли се понякога за теб, а? А ти мислиш ли понякога за тях?

- Защо не вземеш да си отгледаш нови гениталии, а след това да идеш да се изчукаш до смърт? - предложи ми той и аз потиснах усмивката си.

Наистина се възхищавах на смелостта му. Пренебрегнах въпроса му и продължих, сякаш не съм го чул:

- Предполагам, че дълбоко в душата си все още си син на нашия любим Египет - цивилизован човек, а не кръвожаден пират... - Накати остана безразличен, но аз продължих да настъпвам. - Направи една грешка и тя ти струваше всичко, което някога си ценил...

Въпреки че полагаше усилия да се сдържи, той трепна. Бях бръкнал в друга оголена рана и той изтърва юздите:

- Какво значение има за теб, самодоволно копеле?

- За мен - почти никакво - съгласих се. - Но подозирам, че за жена ти и децата ти е много важно.

- Вече е твърде късно. Не може да се направи кой знае какво! - Тонът му отново се промени и в гласа му се долавяше цял океан от съжаление.

- Мога да отменя присъдата - казах му аз.

Той избухна в горчив смях:

- Ти не си фараонът!

- Не, не съм, но съм носител на ястребовия печат. Думата ми струва колкото и тази на фараона.

Видях в очите на пленника ми да се разгаря надежда и гледката беше извънредно приятна.

- Какво ще искаш от мен, господарю? - сега вече Накати ме умоляваше, без повече прояви на непокорство.

- Искам да ми помогнеш да освободя любимия Египет от хиксоските орди.

- От устата ти звучи толкова просто, но съм отдал повече от половината си живот на тази невъзможна кауза.

- За мен е очевидно, че откакто си избягал от Тива, си станал един от принцовете на Морския народ. Сигурен съм, че много от другарите ти също са египетски бегълци, които биха се сражавали за шанса да се върнат по родните земи.