Уилбър Смит - Пустинният бог

- Разбира се, че зависи от ветровете и теченията, с които се сблъскаме, но съм готов за заложа, че за шестнадесет дни ще стъпим на свещения остров Крит.

Преценката му ми хареса. Впрегатните ни коне бяха затворени в боксовете си достатъчно дълго. Общото им състояние се влошаваше. Козината им окапваше, те губеха тегло и ставаха апатични. Хюи се притесняваше, аз също.

По време на вечеря на четиринадесетия ден от обещаните шестнадесет напомних на Ипат за заявлението му и той малко посви платна.

- Почитаеми Тайта, трябва да разберете, че всички моряци са в ръцете на волята и каприза на великия бог Посейдон, който управлява моретата. Шестнадесет дни беше просто моята преценка и при това - доста добра.

Двамата с Ипат бяхме сигурни в едно - че вече не ни заплашват пиратски нападения. Никой корсар не би рискувал да действа толкова близо до главния залив на един от най-силните флоти на всички морета. Така че вдигнах сигнала за отзоваване на всичките си галери. Много преди залез те се бяха събрали плътно в съпровождаща формация около „Свещеният бик“.

В ранни зори на следващото утро тихо напуснах кабината си, излязох на палубата и се покатерих на главната мачта. В първите мъгливи сиви лъчи на предутринния здрач огледах хоризонта пред носа ни и открих, че е празен - нямаше и следа от земя.

Канех се да сляза от мачтата и да се върна в кабината си, когато от мъглата се появи албатрос и се зарея над мен на огромните си криле, въртейки глава от страна на страна, за да ме погледне. Омайва ме всичко от птичето царство, а сега за първи път ми се разкриваше възможността да разгледам така отблизо някоя от тези извънредно прелестни птици. И той изглеждаше също толкова заинтригуван от мен, рееше се толкова близо, че бих могъл да го докосна, и ме изучаваше с лъскаво черно око. И все пак, когато протегнах ръка към него, албатросът се отдръпна пъргаво и изчезна отново в омарата, от която се беше материализирал.

Погледнах към палубата, преди да започна спускането си, и с изненада видях, че докато съм бил погълнат от голямата птица, от трюма е излязла двойка и застанала на носа на кораба и се взира в хоризонта също толкова настоятелно, колкото и аз преди няколко минути. Нямаше как да съм сигурен кого виждам, защото, за да се предпазят от утринния хлад, двамата си бяха избрали тежки наметки, а и лицата им бяха извърнати встрани от мен.

Когато най-сетне се обърнаха един към друг, успях да позная, че са Зарас и Техути. Огледаха палубата, но не вдигнаха очи към главната мачта. Останаха доволни, че никой не ги наблюдава, и младият капитан взе принцесата в обятията си и я целуна. На свой ред тя се изправи на пръсти и се притисна към него с ясно доловимо отчаяние. Чувствах се като воайор, намесващ се в този интимен момент. Но преди да успея да отклоня очи, Техути се отдръпна леко, за да заговори, и аз можах да прочета по устните и:

- Както винаги, Тайта е прав. Няма следа от земя. Боговете са ни дали поне още един скъпоценен ден заедно, преди да ни разделят завинаги... - каза го с трагично изражение.

- Ти си принцеса - напомни и Зарас. - А аз съм войник. И двамата имаме да изпълняваме свещено задължение, независимо на каква цена. Ще го понесем.

- Знам, че казваш самата истина, но когато си тръгнеш, ще отнесеш със себе си сърцето ми и волята ми за живот. Ще ме оставиш само празна черупка! - Техути се пресегна и го целуна отново.

Извърнах глава. Не можех да надничам и миг повече в дълбините на отчаянието им. Аз също имах свещен дълг за изпълнение. Всички ние бяхме просто мушици, заловени в паяжината, изтъкана за нас от боговете. Нямаше как да избягаме от нея.

Изчаках, докато младежите напуснат палубата и слязат долу, преди да се спусна от мачтата и да се прибера в каютата си.

Не бях плакал от онзи далечен ден, когато почина майката на Техути. Но сега сълзите ми бликнаха отново.

На следващата сутрин се покатерих за пореден път на мачтата и този път не останах разочарован. В утринните лъчи остров Крит се разкриваше като синя сянка на хоризонта дясно на борд. Не очаквах да го открия точно там, защото вместо право пред носа ни той лежеше на около петдесет левги или повече северно от нас.

Всъщност не бях недоволен от това дребно забавяне. Не бързах чак толкова отчаяно да се запозная с Върховния минос, че за да го сторя, да копнея да лиша принцесите си от тези няколко допълнителни дни щастие. Твърдо бях решен да извлека максималното от неочаквано удалата ми се възможност да разгледам по-добре това царство на митовете и легендите. Романтиката и мистичната му мощ вече сякаш се пресягаха към мен през водите.