Уилбър Смит - Пустинният бог

Дори голямата каюта на посланик Торан, разположена в коридора срещу моята, не беше пощадена от тези загадъчни смущения. Той явно не се притесняваше от тях, понеже на моменти го чувах да се киска и да шепне, и отговорите, които получаваше, до голяма степен ми звучаха като женски похвали и любовни слова на минойски.

Бяхме прекарали четиринадесет дни на вода и ние с Торан седяхме в сянката, хвърляна от главното платно на предната палуба. Бяхме потънали в разговор над гарафа от превъзходното му вино, когато ни прекъсна внезапно раздвижване на бака.

Вдигнах глава и видях капитан Ипат 31, минойския командир на „Свещеният бик“, да размахва сигнални флагчета към наблюдателя на мачтата. Веднага се изправих, прекъсвайки То- ран насред изречението.

- Случва се нещо, може би е важно. Ела с мен!

Побързахме по палубата към групичката струпали се на

бака корабни офицери. Всички се взираха нагоре.

- Какво има, Ипат? - попита Торан капитана си.

В отговор той посочи над носа:

- Сигнал от една от разузнаващите галери, господа. Но разстоянието е много голямо. Съжалявам, но съобщението е неясно - извини се капитан Ипат.

Погледнах към кораба, който представляваше само точи- ца на хоризонта. Беше моят собствен флагман - „Безчинство“, сега под командването на Акеми.

- Докладват, че техният побратим е нападнат и е взет на абордаж от чужд кораб... - преведох сигнала на флагчетата на разбираем за всички присъстващи език. - Акеми сигнализира, че отива да помогне на Дилбар.

- Откъде извлече тази информация, господарю? - изуми се Ипат.

- Просто прочетох сигнала на Акеми - обясних търпеливо.

- На такова разстояние? - намеси се Торан. - На мен ми прилича на вещерство, Тайта!

- Соколът е личният ми йероглиф - отвърнах безгрижно. - И двамата с птицата имаме остри очи... Моля те, нареди на Ипат да вдигне всички платна и да зададе боен ритъм за гребците!

Отне ни повече от час да догоним предните галери. Кога- то го сторихме, открихме, че те са спрели с вдигнати весла и сгънати платна. Бяха вкопчени в битка с арабска дау. Корабът беше по-голям и от двете ми галери - с две триъгълни платна и едно правоъгълно, сега и трите завъртени в различни посоки и в безпорядък. Видно беше, че боят е към края си, защото екипажът на платноходката хвърляше оръжията и вдигаше празните си ръце.

Когато се приближихме до вплетените един в друг кораби, видях, че името на заловения нападател е изписано на носа му с египетски йероглифи. Наричаше се „Гълъб“. Усмихнах се на този странен факт. Това определено не беше птичка на мира.

- Изравни ни с врага! - наредих на Ипат.

Той изпълни маневрата. Спуснах се по въжената стълба и стъпих на палубата на противниковия кораб. Зарас ме следваше по петите като овчарско куче. Чувствах колко е разочарован, задето е изпуснал схватката. И Дилбар, и Акеми дойдоха да ме посрещнат с мечове в ръце.

- Какво си имаме тук? - попитах, докато ми отдаваха чест.

С окървавеното си острие Дилбар ми посочи редиците

пленници, коленичили на палубата. Ръцете им бяха вързани зад вратовете, а челата - опрени в дъските.

- Тези мръсници си помислиха, че плаваме сами - обясни Дилбар. - Престориха се, че потъват, и помолиха за помощ. На палубата имаше само неколцина души. Когато се приближихме, скритите отдолу изскочиха и ни закачиха с абордажни куки. След това се прехвърлиха през борда ни... - той се ухили доволно. - Разбира се, че бяхме готови да ги посрещнем. Намирахме им работа, докато пристигне Акеми и се присъедини към битката.

- Колцина сме заловили? - поинтересувах се аз.

- Боя се, че бяхме принудени да убием неколцина, преди останалите мизерни копелета да проявят добра култура и да се предадат - извини се Акеми. Знаеше, че предпочитам роби пред трупове. - Все пак сме прибрали трийсет и осем живи.

- Добре свършена работа, браво и на двамата. Поделете ги между галерите си и им намерете занимание на пейките на гребците!

Щом хората ни започнаха да изправят пленниците на крака и да ги изблъскват към новите им места на робските палуби на галерите, забелязах един от пленниците, който се опитваше да се престори на незабележим в задната редица. Безполезно усилие. Той очевидно беше пиратски капитан, защото се отличаваше с богатото си облекло и въпреки че се стараеше да изглежда покорен, излъчваше естествена аура на елегантност и самоувереност. Но се мъчеше да избегне установяването на пряк контакт с мен.

- Накати! - извиках го аз и той изпъна гръб и вдигна брадичка, преди да ме погледне в очите. След това ми отдаде чест като гвардеец - със свит юмрук, допрян до гърдите.